този парфюм
напомня на теб и зимата
зимата беше
завита до ушите
гола
под юрганите
когато нямахме
нищо друго
освен себе си
цветовете под прозореца
сиви и кафяви
шумът от трамваите повдигаше завесите
минувачите-безразлични към нашата любов
а ние безразлични към техните чадъри
нощта се изнизваше
като диханието ти
скрило се зад ушната ми мида
преди да заспя
и се унасях в косите ти
и сънувах дъжда
и се будех с облаци в очите
сиви облаци
като зима
като вятър
като сняг
а когато тръгнех
по скованите улици
джобовете на палтото ми
бяха пълни с въздишки

сезони

спомням си първите ни разговори
опознавания
музиката, която обичаш
къде живееш
колко често се прибираш
имаш ли минали болки зад гърба си
и на кого съм ти напомнила
при първата ни среща

постепенно

как пиеш кафето си
и колко дълго се прозявам сутрин
вечер пеперудите кацат на вратата ми
и колко обичаш да мокри дъжд лицето ти
пролет лято есен зима пролет лято есен...
търкаляха се месеците
морската вода се редуваше
със снежните преспи
после пак цъфват черешите
и ето ни тук все така
наши
лети времето, понякога за малко спира
няма определеност никаква
но и няма значение
констатирани сме
в животите си
и това е истина

шията ми е ревнива
извисява се
когато гледам други жени
пращат ти целувки
искат да те имат
пудрят ти се и се смеят
насреща ти

но особено ми е любимо
когато поставяш точки
или запетайки
пред нечии глезени
тихо им се навеждаш
и се смееш  с онзи смях
сякаш само ти съществуваш

после те гледам как отмяташ коса
кръстосваш крака
като госпожица
а след секунда
с два лъвски подскока
си на сантиметър от мен
захапваш ме за вратът и измъркваш
ах тиииии
ах тиииии

потапям се до кръста
в казанът на Забравата
винаги успяваш да ме разсмееш
а понякога и да ме разплачеш

ю ар съч а биг шит, крещя и се давя, заливат ме вълни,  целия бряг заливат и хиляди хора насядали по кърпи, шезлонги... аз тичам все с деца в ръце и се препъвам, залива ни студена, солена вода и ей сега ще се удавим, а нали знаеш как ме е страх от удавяне, точно пък мен. бързам и знам, че е нищожен фактът от предния сън, че с теб се скарахме и се разделихме, на фона на това, че всички ще се издавим като мравки, сега тук, на този странен плаж в тези солени и студени води. но ми е още по-гадно и най-вече заради това, че теб те няма и няма да те има, а не толкова заради това, че всички ще умрем. събуждам се.

never again
шепнейки
тихо
казвам
на глас
мисълта си
и ако искам вече
мога да си обръсна главата
да си татуирам нещо на врата
и да нося розово с оранжево
с лилаво, със зелено, с ....
ЦВЕТОВЕТЕ НА ДЪГАТА!!!
само ако го поискам...

как нямаше един
който да има душа
който да пее със струните на сърцето си
и да разбира поне малко от джаз
как нямаше един, с  който
да се посмеем в тези дни последни /но тя си тръгна/
те смеят се
но не е смешно и за мен
аз слагам мислите си на перваза
и се преструвам на непонятна
като бялата мишка, която сивите
изядоха
защото беше различна
чета им омразата в очите
заради това, че няма да летят като мен
а само ще пъплят

искам да си сложа чувал на главата
в тези последни дни
и да изчезна
но ще изтърпя и последното
защото ПОВЕЧЕ НИКОГА
няма да ми се наложи
да се преструвам, че съм като тях

защото ПОВЕЧЕ НИКОГА
няма да ми се наложи 
да крия грижливо 
КОЯ   СЪМ   АЗ

поетите ли винаги са
така нищожни
в чувствата си
олетели
малки и невзрачни богове
само те страдат и пеят и пият
само те екстазират
с някого някъде
само те падат пиянски пред
бар на иван асен
и само тяхното чело
държат нежни
провинциалистки
в ръце

чета нещата ти и леко се улавям
че настръхвам
като котка в здрача
към прозореца впила око
 но просто не зная
дали е от теб
или от поредната песен на скин