как нямаше един
който да има душа
който да пее със струните на сърцето си
и да разбира поне малко от джаз
как нямаше един, с  който
да се посмеем в тези дни последни /но тя си тръгна/
те смеят се
но не е смешно и за мен
аз слагам мислите си на перваза
и се преструвам на непонятна
като бялата мишка, която сивите
изядоха
защото беше различна
чета им омразата в очите
заради това, че няма да летят като мен
а само ще пъплят

искам да си сложа чувал на главата
в тези последни дни
и да изчезна
но ще изтърпя и последното
защото ПОВЕЧЕ НИКОГА
няма да ми се наложи
да се преструвам, че съм като тях

защото ПОВЕЧЕ НИКОГА
няма да ми се наложи 
да крия грижливо 
КОЯ   СЪМ   АЗ

поетите ли винаги са
така нищожни
в чувствата си
олетели
малки и невзрачни богове
само те страдат и пеят и пият
само те екстазират
с някого някъде
само те падат пиянски пред
бар на иван асен
и само тяхното чело
държат нежни
провинциалистки
в ръце

чета нещата ти и леко се улавям
че настръхвам
като котка в здрача
към прозореца впила око
 но просто не зная
дали е от теб
или от поредната песен на скин

втори път да се излъжем няма да се случи никога
щастливи сме в собствените си гнезда
разперваме криле по празници,

но досега

дойдоха чакани от векове
дни, миражи, просветления
дебнат пред вратата
кога ли ще я ритнат с крак
и ще влязат
като неуморни хлапета
развяли накапани тениски
и с филии в ръцете
смеят се душно
и сякаш са хитри, сякаш могат,
сякаш имат криле динозавърски

откриват ми се хоризонтите

които мечтая от вечност и половина

имам сърце за двамина

и внимание! смятам да го използвам

 и видяха очите ми "той е жив, той диша, той смее да не е тъжен"

и струните на китарата ти чуват други уши
гледаш слънцето заедно с други очи
нощем друга ръка те е завивала
и пред огъня с други си присядал

и ето, че изведнъж теб те няма
и никога не те е имало
като любима илюстрация от книга
като куче, което галиш на улицата,
като пещ с прораснала трева

а аз ти написах няколко стиха
които ти дори не прочете
беше прекалено зает да четеш
своите собствени

от едно време насам, чакам подходящ случай, час от денонощието, голям празник или затрогваща случка, които все не се случват. чакам да удари полунощ, да се срещнем след години случайно някъде по света или някоя сутрин да се огледам в очите ти и тогава ще дойде времето. но не идва. не идва новата година, когато сме заедно и в дванадесет изгрява зарята над очите ни, не идва моментът, когато си толкова тъжен, че искаш да се опреш на рамото ми, само за момент и да поплачеш. рождените дни не са достатъчен повод, не духваш свещите на тортата си в мое присъствие.

но знам, че един ден, дори след много години, ще успея, без да те уплаша, без да те карам да се чувстваш длъжен или виновен, без да премине ток през главата ти, без това да има смисълът, с който се очаква да е натоварено, аз ще намеря повод и начин и случай... просто да ти кажа, че те обичам. и винаги съм те обичала. по онзи начин. както само теб може да се обича.

но ти си го знаеш, нали?

аз съм онази, дето тича по улиците безспир и развява коси, мокри сандалите си във фонтаните и дъвче дъвка нагло в лицата на непознатите.... но на нея и умира любовта към родния град с всеки изминал ден все повече.
искам да изчезна. като невидимия тонино. като героинята от последната прочетена книга, тя мечтаеше да е невидима. ако си тръгна, знам, че нищо няма да се промени и при завръщането ми сградите ще са все същите, хората все така луди и слънчасали през лятото, мрънкащи през зимата. ето, че и аз съм една от тях. малка кукумявка, която мечтае да лети с орлите.

today

дойде ли времето на "тиха и топла вечер до прозореца". дочакахме ли немислимото? няма нужда да живеем в париж, за да е истина. извън всичко случващо се сме, а не трябва. животът се ниже, планетата рухва. сега ли точно ще трябва да мрем, сега когато ни се случи. война ли е, холера, чума, звездопад, земетръс, тайфун, взрив... а има ли значение изобщо... ледниците се топят, а аз съм влюбена. ще страдаме с усмивка.