today

дойде ли времето на "тиха и топла вечер до прозореца". дочакахме ли немислимото? няма нужда да живеем в париж, за да е истина. извън всичко случващо се сме, а не трябва. животът се ниже, планетата рухва. сега ли точно ще трябва да мрем, сега когато ни се случи. война ли е, холера, чума, звездопад, земетръс, тайфун, взрив... а има ли значение изобщо... ледниците се топят, а аз съм влюбена. ще страдаме с усмивка.

past

валяло е в някой ден, в друг било е слънчево, днес ти си готвил мусака, утре пиле в плик, казваше, че обичаш пълнени чушки и да ме целуваш по носа. връщам лентата назад и мисля, че винаги ще те обичам. но сега е вече друго. без да знаеш ми направи най-големия подарък.  заради човека, който вместо да се запознаем, изтича до магазина за минерална вода. подарък. от съдбата. 

а ти си шемет и винаги си бил. никога не сме говорили на един и същ език. и телата ни не знаеха как да си общуват правилно. но пък и при моята вербалност... просто нямаше как. дори и сега не те разбирам докрай, а аз за теб съм затворена книга. усещам го в погледа ти, че не знаеш защо действам така, подозираш ме, но не разбираш, че аз просто съм влюбена и това е всичко.

ето поредната седмица, напъпила. дори прахта не си забърсвам вече. тъна в безметежна глупост. ол да тайм. сутринта беше изящна, до толкова, колкото може да бъде изящен буркан с туршия, в тази жега, но все пак знам, че може. разстоянието, колко патетично и банално, ме кара все повече да те обичам. нямам истинска нужда от теб. нещо подобно не егоцентрично, меко и топло, така съм си представяла любовта. формите и обли,  равни тонове, овал.

уморено и несвързано ми е днес. искам само музика, нежна, равномерна и тихите твърдения в главата ми. искам си леглото. 

искам... да изчезна. със слушалките в ушите, ей така шляя се по улиците, обула размъкнати панталони, стара тениска, свивам си цигари и си клатя краката от каменните саксии. поне за малко да съм себе си, със себе си. двама, трима... вървим без следа и посока, докато не мръкне. back in da days... просто се смеехме ... просто се смеехме, само и просто... не помня от кога не се е случвало.. дълго и продължително... така, че ти се иска да си изплюеш дроба от смях... "не се предавайте, останете верни на себе си докрай... и нощите в които си танцувах.." слушам я за пореден път, знам, че всичко е в идиотските ми настроения, вярвам, че нещата ще се оправят, но вътрешно се тормозя... от това: аз съм различна, не съм като вас, да знам си другостта, знам, че не съм напечено на слънцето лайно, знам, че имам заряд да ви помета скапаните застинали физиономии, да отпраша, далеч, далеч.... само опашката да ми зърнете за момент, толкова сте бавни и отпуснати, знам всичко, но единственото което ме тормози е, че от известно време насам не плача и не се смея както преди. 

"и когато търся теб, намирам само спомени..." понякога и едно телефонно обаждане, веднага след мисълта за теб. но ще мине всичко... всичко ще отмине, ще се отмие, ще се измие, ще останат малки парчета, спомени от това, което беше помежду ни. или пък ще остане. не зная. тъжно ми е, днес, но знам, че всичко ще свърши най-много до седмица. ще ми стане сладко на гърлото, но докато вълните се плискат по крачетата ми ще мисля, макар и за малко, че ти не си до мен. "нямаме време", пее бобо с белослава. аз знам, че имаме. цялото време на света. и няма да изпусна ръката ти сред тълпата. не и този път.

искам да си отида на село. както едно време. да видя призраците на дядо и баба. дядо излиза сутрин по тъмно и носи прясно издоеното мляко, връща се късно следобед от паша, пълен калпак с къпини, малки рубини, гледат ме с месестите си очета и чакат да ги изям до една. баба, седнала на пейката, баба в градината, напълнила престилка с плодове и зеленчуци, избира ми най-хубавия домат, господи как мирише...
искам да приседна на прага на старата къща и да почуствам, че съм жива, да се върна назад в детството, да заровя крака в пръстените дворове. да се върна късно по здрач от разходка, уморена и жадна, да седнем да вечеряме всички на голямата маса, каната с вино се върти обратно по часовниковата стрелка, синята и пластмаса пропуква под тежестта на сладкия сок, другата ми баба ми избира "не люти" чушки от купата, лятна супа с краставички, оцет и вода, копър, чесън, малко мазнина... лампата се светва, когато се стъмни съвсем, седим в полумрака, с блеснали очи и лица изгорели от слънцето.
ще тръгна и ще тегля по една майна на всички, вие нямате значения, нямате души, нищо не ви е останало. затрили сте си главите по асфалтираните пътища. "имаше ли гюро глава или нямаше?"...

така минават дните ми. дишаме учестено в събота вечер, сплитаме ръцете си върху чаршафите и не можем да повярваме, че сме истински. после дните ми подгизнали от ежедневна простота. вечерите пълни с близки същества. поглеждаме се през чашата, съучастнически, смеем се поривисто и свойски. често си мисля, че ако няма музика ще умра. в извънземен гърч, вероятно. като хлебарка напръскана с отровен спрей, сгърчвам се и пуква малкото ми тяло щом ми спрете музиката. дишам с нея, живея я като болен човек на животоспасяващи лекарства. 

мечтая за диващина и това си личи. мечтая за числото две, понякога и три. често задрасквам с двойно пресечена линия тези мечти, защото знам, че ако ги получа ще избягам. като диво куче подгонено от луната. ще отлетя като лястовица по есенно време.

изпадам в тежки размисли напоследък. отново за хората и техните проблеми на малките им мозъци. туморните образования на психиката им, белите петна в способността им да обичат. и всичко рухва за секунди, сами събарят кулите строени с векове. после се чудят кой да им е виновен. аз нямам нужда от нищо. искам леко, тихо щастие, което и сега имам, с много малки изключения.  естествено продължение на съдбата. искам да се уморя от обикаляне на кълбото, да изтъркам улиците с отпечатъка на подметките ми, да оставя следа,  да създам, да взема, да дам, да съм себе си през цялото време и лицето ми да попива в очното отражение на хиляди хора, както и моето око да запази силуетите им.

преди години ме попита "отиде ли си малката". сега размислям. мина време. отишла ли си е? онази. устатница. досадна. изискваща и репетираща скандал пред огледалото. хищно се смееше. извикваха я определени ръце. не я помня. изчезнала е. заради любов. заради спокойствието, заради самотата, дори. не се завръща, заради постоянните уверения, заради стабилността, заради дните, нощите... копнежите. заради теб, именно. заради това, че си тук. и заради това, което съм аз. сега.

скука, болки в главата,
поредния ден-изтърсак
някакъв
никакъв
ето ме, длъжна да бъда тук
под тази лампа
и нейната светлина
непресъхваща
а има други места
там където слънцето залязва
дъхави борови гори
малки зелени шипки
гроздове бълбукат над главата ти
и касиси черни пълнят очите ти
медови пити
дрянове зреят
на стръмната поляна
отгоре
а ние под сянката
сме сплели телата
и времето е спряло
обедна дрямка
сладка
конче пасе ей тук
а отгоре се чува как блеят овце
изтупвам сламата от косата
и тръгвам през гъстака
водена само от тихите ни стъпки
стигам чешмата на завоя
и поздравявам бабата, която живее
в къщата на склона
тя се усмихва
извиква ме по малко име
подава през оградата
пълни шепи с къпини
аз пълня шапката си
тя ми казва
утре по обед докарват хляба
аз обещавам да ида
два  от по-препечените
добруджа, моля те
продължаваме все нататък
дивите ябълки ни гледат с малки очета
кравите пият вода от голямата чешма
пред къщата с многото деца

* **
щастие ли е да живееш нормално
да мечтаеш, да пиеш с шепи от течаща вода
да месиш хляб, да  миеш косата си
с домашен сапун
да лежиш на истинска земя
кална, мирише на свят
на жега
на божия любов
да създаваш всичко с двете си ръце
с колена и със силните си плещи
крепиш земята и тя теб те крепи
и си част от нещо здраво, истинско и вечно
което обаче не притежаваш
то теб те притежава
и не само от време на време
а двадесет и четири
седем

и се задъхвам от умората на идния ден
и от това, че утре няма да ме има мен
планината
а някого другиго