майка

„Знай със сърцето си, че когато си отидат полубоговете, идва ред на боговете."
                                                                                                                 Емерсън

Благодаря ти, мамо, за твоите гардении. Които получавам не само на рождения си ден, а всеки ден, с повод и без повод. Само майката е способна на любов. Всичко останало е плява.

може би и аз ще започна да пиша смислено, когато ми се уталожат копнежите поне малко. но този ден не искам да идва. винаги ми е било като на филм. незнам точно какъв жанр, но абсолютното кино. смислен или не, моят. който разширява очите на другите от очудване. вълшебствата, които си създавам, заобикалят ме всеки ден. преминавам през хората, улиците, площадите и никога не искам да спирам... искам да вървя...  да е тайфун,  поне още известно време. и не искам никой да се жертва, да си тръгва или да бъде задържан. искам да е ръка за ръка. като от онези гирлянди хартиените... които изрязваш с малка ножичка. и после разпъваш като пружинка.

знам, че един ден ще се появи нещо в живота ми, за което ще трябва да се раздам до последната си капка енергия и обич. а до тогава... ще е друго. ще съм си аз. и ще летим. и времето понякога ще е спряло. за дълго. и хората понякога няма да ги има, нито световете... ей така ще изчезват с дни.. без спомен.

23.06.2011

 

анонимният е спрял да спами, въпреки, че скоро се е почувствал като Героиня от Турски Сериал. много сладко. колко пъти трябва да обесня, че това е творчество, а не дневник. 

ако на някого му действа като балсам на егото, браво, радвам се. обаче... не това е от значение. не пиша тук, за да си изразявам чувствата, едва ли не, защото не мога да ги изкажа с думи лице в лице. е... има отношение към вътрешните ми вълнения, светове, към всичко мое, но не е биографична книга. и не ми е приятно като някой се рови тук, да търси себе си, буквално!... като да си търсиш физиономията на обща снимка на класа. 

един текст четеш го десет пъти и все може да ти се стори различен, а какво остава като го четат десет души, например? всеки си вади отделни строфички и им прави дисекция, както си знае.  непознатите по ще разберат какво аджеба съм искала да кажа!

четете и се хапете отзад!

останалото е история

два гердана

две книги

една палачинкова торта

малка стъклена лула

и топче трева

хиляди безкрайни текили с портокал

без канела

мечти разцъфнали набързо

но още по-бързо погребани

няколко безшевни рани,

не от кървящите

три вечери

приготвено месо във фурната с картофи

и домати от малките

от пазара

и курабийки

от пекарната

безкрайни задушни вечери,

как мирише на Рай твоята спалня

как ще ми липсват кривите ти палци

и меката ти усмивка

как ще ми липсва да те сънувам

докато спиш до мен

как всичко изтече безкрайно

безплътно

и безпощадно

как ми зее

отвътре

вратата

отворена

затвори я

силно я тресни

да не чувам звуци извън нея

понякога... не чувам смисъла... няма ги крилата... понякога, но не и винаги.

когато падна, се изправям

не ме сломява нищо никак

но срива ме гласът ти за минута

кой е?
аз съм.

няма ли друго, освен твоето Аз?
не и в твоят избродиран като гоблен... Живот?
там са твоите кончета, малко пасище и люлка на върбата вързана
там е лилаво и синьо и сте само ти и рамките сребристи на гоблена
прибирам ви на тавана за дълго

не ми се издържа на гаденето от умрелите пеперуди
не ми се издържа на твоите тласъци
гузни
продънени желания
искам светло, чисто чувство
необвързано към гладката земя
несъбудено за прашни ходила
с крила... родено с крила
Летеж?
нямам нужда от парашут, за да летя
всъщност рядко съм на земята
поне не на твоята
не съм пехотинец
крилато съм
родено в облаците

 нито ти, нито той имате неговата миризма. на сапун и мечта. гадост гадна. извадете ми амигдалата, станала съм непонятна и непосилна да се спра и да се облещя на слънцето.



минават дните с времето. минават мечтите. заменят се с нови.
минава и мечтата по миризмата на твоята спалня.
заменя се с нова.
остава дупка, която пълня по малко с всяка чужда усмивка.
остава прекъсната нишка, хавлия и няколко неизказани обичам те

ми то се иска малко интелигентност, малко сила, две щипки достойнство, една целувка между вратлето и ухото, разбъркваме, малко да поври и стига.
няма как под вола телето да видя. няма как да търся и все да не намирам. еми на грешно място. не така. не иначе. хайде сега, друго е. той на мен да ми обяснява.... ще се бараме по акълите и подобни смахнати речи.
не.
ако имаше малко талант щеше да ме запазиш, щеше тънко да се измъкваш и още по-тънко да ме прикоткваш обратно към себе си. щеше да ме оплиташ в недостъпности, желания, копнежи, малки жестове и тихи проскърцвания на паркета под кръста ми.
но нямаш талант. не си любовник. не си дори музикант.
скучна ми става твоята мрежа. оплитах я сама около себе си, забавлявах се до някое време. уморих се да се закотвям сама и сама да си подлагам капаните. искам ловецът да си спомни най-сетне къде му е пушката. няма ги патроните, обаче. халосни, халосани.

и до сега не мога да обясня как се случва онова вътрешното.. раз-праз и няма връщане. дойде ли края. няма връщане, знам си.

ако някой някога поиска да ми направи подарък... не го правете!

чуждата кола премазах,
два пъти даже!
два чисто нови телефона изпрах в пералнята,
един изпуснах на шосето-
сгази го кола,
всички останали летяха
през рамото ми,
към стени,
над нечии глави,
от лифта с леко туп в снега...
диамантения пръстен загубих в морето

диамантения пръстен загубих в морето

диамантения пръстен загубих в морето

неудачия...

но първи ден, в който не сме се скарали
вчера.
и така искам да потъна в очите ти.
макар и за кратко.
само там успокоявам душата си.