понякога... не чувам смисъла... няма ги крилата... понякога, но не и винаги.

когато падна, се изправям

не ме сломява нищо никак

но срива ме гласът ти за минута

кой е?
аз съм.

няма ли друго, освен твоето Аз?
не и в твоят избродиран като гоблен... Живот?
там са твоите кончета, малко пасище и люлка на върбата вързана
там е лилаво и синьо и сте само ти и рамките сребристи на гоблена
прибирам ви на тавана за дълго

не ми се издържа на гаденето от умрелите пеперуди
не ми се издържа на твоите тласъци
гузни
продънени желания
искам светло, чисто чувство
необвързано към гладката земя
несъбудено за прашни ходила
с крила... родено с крила
Летеж?
нямам нужда от парашут, за да летя
всъщност рядко съм на земята
поне не на твоята
не съм пехотинец
крилато съм
родено в облаците

 нито ти, нито той имате неговата миризма. на сапун и мечта. гадост гадна. извадете ми амигдалата, станала съм непонятна и непосилна да се спра и да се облещя на слънцето.



минават дните с времето. минават мечтите. заменят се с нови.
минава и мечтата по миризмата на твоята спалня.
заменя се с нова.
остава дупка, която пълня по малко с всяка чужда усмивка.
остава прекъсната нишка, хавлия и няколко неизказани обичам те

ми то се иска малко интелигентност, малко сила, две щипки достойнство, една целувка между вратлето и ухото, разбъркваме, малко да поври и стига.
няма как под вола телето да видя. няма как да търся и все да не намирам. еми на грешно място. не така. не иначе. хайде сега, друго е. той на мен да ми обяснява.... ще се бараме по акълите и подобни смахнати речи.
не.
ако имаше малко талант щеше да ме запазиш, щеше тънко да се измъкваш и още по-тънко да ме прикоткваш обратно към себе си. щеше да ме оплиташ в недостъпности, желания, копнежи, малки жестове и тихи проскърцвания на паркета под кръста ми.
но нямаш талант. не си любовник. не си дори музикант.
скучна ми става твоята мрежа. оплитах я сама около себе си, забавлявах се до някое време. уморих се да се закотвям сама и сама да си подлагам капаните. искам ловецът да си спомни най-сетне къде му е пушката. няма ги патроните, обаче. халосни, халосани.

и до сега не мога да обясня как се случва онова вътрешното.. раз-праз и няма връщане. дойде ли края. няма връщане, знам си.

ако някой някога поиска да ми направи подарък... не го правете!

чуждата кола премазах,
два пъти даже!
два чисто нови телефона изпрах в пералнята,
един изпуснах на шосето-
сгази го кола,
всички останали летяха
през рамото ми,
към стени,
над нечии глави,
от лифта с леко туп в снега...
диамантения пръстен загубих в морето

диамантения пръстен загубих в морето

диамантения пръстен загубих в морето

неудачия...

но първи ден, в който не сме се скарали
вчера.
и така искам да потъна в очите ти.
макар и за кратко.
само там успокоявам душата си.

И те мисля по светофарите

по дългия тегав път към дома

после бавно те отхвърлям

отварям книга и какво ми казва виргиния

моля я за теб да ми подскаже:

ДЕБНЕ В ЪГЪЛА

кога ще скоча

и ще го глътна.

ТАКА МЕ Е СТРАХ

да ти кажа коя съм.

Да ти кажа коя съм.

Уморена от собствените виргинии

заспивам

и сънувам

че утре ще е друго

Че утре ще е друго.

И че вече не ме е страх да ти кажа коя съм.

Оправдава те оновамилосъщество

с усмивката.

Дето и то те обича.

Дето жена му ми каза, че

жените извайват форми

около мъжете

контролират

направляват.

Лесно ти е на теб,

си мисля

когато мъжа ти е слънце

но не само

и те гледа с очите

пълни с малките му дечица.

А преди това друго

ето пак ми говорят за теб

ДА ГО БИЕШ

ИЛИ ДА ГО ОБИЧАШ

това е той.

Това е.

Не може ли и двете?

А не може ли нищо.

Уморена.

Ето я пак тази Умора.

От всичко.

Искам малката стая с верандата

и на стефчо онова

тимисеусмихвашдокатоприготвямчая

искам и онези малки петички да ми потропват

по верандата.

Искам го вече.

С два голден ретривъра

и мирис на сено.

да.

идеята за теб.

Не съществува.

Тази нощ сънувам за последно.

После трия, трия...

и край.

“веднага се обграждаш с друго много ясно”

И В ТОВА СЪМ ДОБРА.

Но стига.

как ме бодва, жарва отвътре навън... като чуя онази песен. на майка ми и на татко ми... forever young ... да, наистина... вечно млад за теб и ти за мен... и така ще бъде. старостта не проличава, вътре в теб живее едно същество, което е на една и съща възраст винаги. и винаги показва точен час.
а аз се втурвам по стръмните пътеки, да те търся все така задъхана. намирам ли те, някъде зад ъгъла, забравил миризмата на парфюма си, пиперлив и мъжки, така ми дъхва на сила и копнеж, ритва ме по кокалчетата, подкосява фустите на роклята ми.


след много приказки мълчанието идва тичешком.
заляга по ъглите, затиска фугите на дограмата
запълва цепнатините по тавана.
запълва всичко между нас.
и освен него нищо не остана

какво се случи с всички думи
които излетяха като прилепи
през устите ни?
не се материализираха...

"обичал бавния разтвор на блендата, защото дългото затваряне гарантирало повече запечатан живот..."

честит рожден ден, за твоят ден рожден

защото обичам
как бърчиш леко нос

как повдигаш вежди по челото
как държиш цигара
умислено се вглеждаш някъде зад мен
ей така с тази поза, съвършено естествена
с твоята си походка,
с миризмата, която само ти имаш
в целия свят
и с това, че си себе си


и тази малка рибка окото ти
черно въгленово
маслиново
живо, искрящо, мислещо, търсещо
и пластиката на ръката, с онзи жест твоят
единствен
който никому не принадлежи
и на никого не подражава

как разрошваш коса
как се смееш иронично
как оправяш панталоните си
как  местиш диафрагмата
 на фотоапарата
как се усмихваш...

как искам да имаш място за себе си
само твое
където
постигаш желанията и копнежите
и да бъдеш щастлив
независимо от всичко
и да разпръскваш цялата светлина,
на която си способен