стрели

на точното място прицелваш стрелата

зад ухото ми, до косата

в гръб ли го правиш незная

но оставам винаги до края

да видя дали и този път

ще улучиш

точното място

мекият глезен под завивката

или тихото ъгълче на усмивката

овала на рамото

шепота в огледалото

дали ти свършиха стрелите,

че пак идвам сама

крия се по ъглите

на осветената стая

все ще намеря

пролука

да избягам от тука

но колко няма значение, колко нищо не съществува,
колко самите ние не съществуваме... нереалните реалности, мъчат се всеки ден да ми се доказват колко са истински, не им вярвам, не вярвам на собствените си атоми, затворени в това физическо тяло. и колко самата аз съм без значение, нещо си помислила, видяла, казала някому или прошепнала зад ъгъла. и същевременно всичко отеква във безкрайната вселена... запазва се някъде и е от огромно значение за ... всичко. всяка мисъл, всеки повик.

и ето стоя в прашната стая. горещо е, лепкаво, съботно-работно, отегчително. и влиза момиче с жълта рокля и сламена коса. боже... тя мирише цялата на цветя, на сапун, на жасмин, на окосена трева, на люляк, на кокиче, на сълза... изпълва цялата стая със себе си. вътрешно ме усмихва, непонятно е как всичко изведнъж е друго... а този цвят на роклята й... той не съществува, възпроизвеждат го очите ми. и този мирис на цветя и той не съществува... ако нямах обоняние да го усетя. а всъщност... и този ден не съществува... всичко е сън, в който сънувам, че сънувам съня си... и така до безкрай. ще се събудя ли някога?

теб

мисля си има ли смисъл, има ли значение, за теб,
както има за мен
видимото е незначително, не съществува,
отстрани погледнато няма нищо
между нас
и в нас
но все пак се преплитат невидимите нишки

чудя се в тихите си настроения
къде е границата между това да си свободен
и самотен
къде е разликата между това да правиш каквото си искаш
и нищо да не ти се прави

има ли смисъл да започваш
нещо, което след месец ще е приключило
в изисквания и задушавания,
в "ти не ме обичаш, както аз те обичам"
в "защо не ми вдигаш телефона"
и в други клишета,
но има ли смисъл да не започваш нищо
и всички пеперуди на стъклото,
които впоследствие пускаш в корема си,
да излетят на вятъра
ей така
свободни и несъществуващи
целият копнеж изтича в канавката
когато не го подхранват ръцете ти,
когато има само един телефонен глас в слушалката
и три откраднати следобеда
за месец
когато мислим отделно един от друг,
дали другият мисли за мен
но нищо не се случва
освен забавяне, умора, работната седмица
за стотен път приключва,
в няколко думи и две усмивки
наум усмихнати

знам, че всичко знам, но това не ми пречи
да се страхувам понякога,
че все нещо пропускам,
че греша, че се разминаваме по някакъв странен
и особен начин,
че неизживените мигове
се сърдят, че аз няма да си простя тази нерешителност след време
но за това се искат двама, нали?
единиците отделни
не правят числото 2

но и това е клише.

уморих се да се лутам, между двете реалности на
"добре съм така" и
"искам онова"
не е истина всичко това, не е
но го имам заложено в главата си
нормално, човешко
за някого, който е свикнал винаги
да има продължение на собствените си ръце
чрез нечии други

и се появяват други хора,
препускат през дните ми като коне,
емоциите също
и все имам странното усещане, че ги деля
на теб и другите
кога се случи това незнам
и защо точно ти

няма да изрежа този път
всички уличаващи ме думи
няма да оставя поредна чернова
ще си кажа всичко

но какво от това?
отново мнение, което ще сменя
триста пъти за следващите
24 часа
отново реалност, която е изменчива
и нестабилна
като вятъра
като дните, които
ме обгръщат
меки като одеало
и летните вечери,
които често не искам да деля с никого...
с никого...
... но все пак с теб.

аз не искам, не мога

да те искам и да те стискам

до задушаване да се обвивам около теб

и ръцете ти и лицето ти

и целият ти

аз не искам, не мога

да бъда причина

за теб

все едно каква

и все едно коя

аз не искам не мога

нищо не мога

и нищо не искам

и ми е празно.

някъде е пролет
облаци се осмеляват
денят надвива ноща
танцуват жълти клони
аз искам да съм на върха
на планината
там където се стеле пясък от сахара
там където се завихрят бури
от пътеките на всички пустини и океани
там, където земята пази сърцето си
и е малка разликата между живота и смъртта

някъде е лято
жени къносват косите си
и носят деца на гърба си
някъде е знойно
мъже дъвчат тютюн под навес
вечерта е с прашни длани, колене
носи залез в джобовете си


някъде е ... тъмно
само лодка се белее
и в тишината сядам
докато ми притъмнее
ех каква душа планета
дайте ми почивен ден
аз съм мъничка комета
скоро имам ден рожден

точка

просто я виждаш в един миг... естествено не е това, което си очаквал, но въпреки всичко се пълнят ведра в теб и преливат... и не е... не е клишето, което чакаш. да я видиш, означава, че вече си се осъществил, дори да сте се разминали, дори да е било само за миг...всичко е осъществено.

а вече е май

има хубави дни, вечери, нощи, когато всичко е лятно, тихо, спокойно.
потъваш в сън и забравяш останалото. всичко е достъпно.
и ако мога да задържа това състояние. ще съм в нирвана.
приспала гласа на егото. приспала всички несъгласия на азовете.
без да искаш, без да обещаваш. (..."не искат и не обещават те"...)
без да даваш, без да отнемаш.

толкова е лесно
просто ей така