хора

колко сме преходни само
тленни прашинки
лесно разрушими отвън и отвътре
крехки създания
раними
а всъщност...
войни несломими
създания пред, които нищо
и никой не може да се изпречи
превземаме върхове и дълбини
преминаваме километри
пустини
океани
а дълбоко в сърцата си
искаме само едно
рамо
скут
огнище
топло легло
усмивка
на която да се опрем
докато преминават животите ни
като бързите влакове
на безкрайността

Бог

мразя това състояние
а искам...

море през декември
лодка с две весла

лято
спален чувал на плажа
и звезди
кола с пълен резервоар
и отворени прозорци

радио, неспирно свирещо до сутринта
някой спи непробудно до мен

късен следобед
неделя
или малка нощ
петък
ягоди с кисело мляко
на верандата
мирише на трева
и жабите пеят джипси кингс

задух в стария безкраен апартамент
спуснати завеси
топли завивки
и тихо влюбване
за стотен път

тихи софийски улици
вървим безкрайно
без да знаем посокота
знаеш ли, че мик джагър е вечен? и е бог.

хубаво звучи, ама на практика не е толкова лесно да избираш трудните пътища. лесно е да вървиш по познати, стари улици, чиито неравности знаеш наизуст. но ако се осланях на това, до сега да не съм се отклонила по-далеч от градинката пред блока, където живеехме, когато бях на две.
смътно ми се мержелее някъде далеч, онова време, нашето.
всичко понякога е толкова забравено и изгубено, сякаш никога не е било.
минали... отминали животи... отдавна забравени... есенни дни.
и потъваш в очите ми в "синьо безвремие"... в нечии чужди очи.

господи, дай ми сила да устоя на собственото си аз, на мен, на моите ръце, на всичко мое. само за това те моля.
защото съм чума... и откъде се пръкнах такава незнам.
има мозък, в изобилие, тече през ушите направо, достатъчен да осъществя всичко, обаче го проумявам едва за ден и после... наново.
накъде бях написала, че да достигаш хората е като да се стремиш ежедневно към слънцето. със залеза всичко започва отначало, до следващия изгрев. е и с мен е така. приемам уроците, после ги забравям и само с тънкото си подсъзнание успявам да ги помня.

ако някога напиша книга, ще си забраня да е за мен. ще бъде за всеки друг, но не и за мен... защото това занимаване на хората със собствената ми персона, колко е досадно... понякога. все едно нямам нищо друго на света, не познавам никого и нищо не е значимо, освен този аз. всемогъщ. ех, в азове се губим, без пощада. лудница.
ще си нарисувам сама картина като на лиз. стъпила с четири крака на земята и гледаща света със сърцето, а не с очите си.
трудно е. да съдържаш в малкото си петдесеткилограмово тяло толкова различни енергии и същества. не е човешко, просто. няма място за всички ни. хайде някой да напусне. онази там... сприхавата, най-добре първа да си тръгне.
ще има повече пространство, няма да съм препълнената чаша с чай.

не мога да стана друга. рано или късно някой ще ме проумее до последния атом в главата си. но е рано. за всичко.

Спомням си веднъж някой някога ми каза:" Дните без теб минават неумолимо, като нещо без право на обжалване"...
Е, има право на обжалване. Но не винаги.

еднооката усмивка пускам
всички сте еднакви, друже

"колкото и да се лъжем любовта е безпощадна.
поотделно ни е тъжно, заедно ни е досадно."

после няма път отделен
има само няколко пътеки
свързани с много други
като линиите на дланта ми
но всеки в своя коловоз
и ако случайно за момент
глава надигнем
ще видим единствено себе си

нещо като огледало
са очите ти
дори в тях виждам само себе си

твърде съм стара понякога за всичко
нищо не се получава лесно
винаги има неразбрали
какво трябва да се случи?
да си закова сърцето на сянка
да се отърся от миналото
и от бъдещето
и от всичко
да се отърся, че Хищницата Любов е наблизо
и да запомня
че когато съм в цикъл
не трябва да ти пиша смси