Сънувам, сънувам и в сънища се губя

"Когато момче хвърли камък в Африка,
мога да се обзаложа къде ще падне."

Говориш насън. Кроасани с крем брюле. Два броя. Жега. Луна. Завеси. Стари мисли, стари миризми... напомнят на отдавна. Пица Пеперони. Въображението работи на 6... Оф, събуди се пак онова , което го бях трепала с лопата точно отгоре на главата... And I never felt like this before... It`s such a cliche... ама не е...

И сънувам за пореден път Старото село. Сънувам го веднъж опустяло и празно и веднъж пълно с хора, отвсякъде прииждащи, седящи по поляните пред къщата ми. Къщата на баба и дядо. Тях ги няма. Само аз съм там, с фотоапарата и правя портрет на майка ми и една черна котка. Чудя се "Откъде по дяволите са дошли всички тези хора?!" Млади хора, с раници и багажи, седят край пътя, пушат и се смеят.
Тръгвам по старите пътища. И вървя, вървя без умора до Границата. Спирам се, не поглеждам назад. Всичко е същото, толкова ясно, никак не е размазано, не е като в сън.
Будя се с желание да запаля колата и да карам 300км до там, само за да видя има ли ги тези хора от Сънищата и още ли е там малката стаичка на татко, на вторият етаж от ляво. Пръстеният двор, кладенеца в градината, черницата точно до къщичката на кучето, и кошарата с овцете. Помня всичко. Миризмата на боб, и как светеше лампата в 4 сутринта, когато всички ставаха и тихичко варяха млякото. Гласът на баба. Толкова мек и простичък, помня дядо, вечер се прибира и закача калпака си зад вратата на закачалката. Виното, вечер в каните и непоносимата жега на Лозето.
Детството не е чак толкова далеч. Тук е. Или в сънищата. Поне.

И какво значение имат изобщо хорските приказки... мисли... каква съм в техните глави, като каква ме виждат... отражения на безкрайността, породена от собствените им призми, през които огъват Вселената. А мен ме няма там. Аз съм илюзия, измислица... не ме имало и никога не съм била. Защото това, което е в главите им... няма нищо общо с нито една в мен, с нито една реалност на Аз-а ми... с никое, никое мое минало, бъдеще или настояще лице. Аз съм... една константа... и винаги ще бъда, а всички вие... сте просто отражения в моята глава. И никога не ви е имало.

Да се опитваш да достигаш хората,ежедневно, е като да се стремиш към Слънцето. Със залеза всичко започва от начало. До следващият ден, до следващото утро.

If you believe in prayer...

"If you believe in prayer, pray that people will find the strength to change. "
B.

В дъжда. Осенят ме мисли. В неочаквани моменти. Докато седя на сфетофара.

Всички хора, които срещаш... за малък миг ги привързваш към себе си. И те се променят. Искат да бъдат като теб, от твоя свят. После си тръгват. И всичко е същото. Но не с мен. Аз се променям... Те си остават същите.

специални благодарности на Жоро.


Господи, моля те изпрати ми нещо различно, ако все още не си ми изпратил. И Господи, моля те... нека да става за нещо... за нещо... да има сърце поне. И да може да обича.

Chambao

Погледнах навътре в себе си и разбрах,
че твоите очи са мои очи, че твоята кожа е и моя.
Когато те чуя се радвам и в твоята усмивка се къпя
и съм част от теб!
И не си струва самото ходене...
По-добре е да вървиш, за да растеш...