толкова много ми даде, развята къдрицо. обещавам, тази пиеса е за теб. всяка дума за теб ще вложа. всеки спомен ще гуша в душичката. и мъглата ще се спуска над сините ти облачни очи. мълчат децата. сенки не надвисват над челата им. те тихо спят сега. угасва всичко с дните. изнизват се и помен не остава. а майка ти ще седне някъде на сянка, където ще задреме. и ще й се явиш в съня. сън в съня и месечината ще тича след полите й. а ти ще звънтиш в смях и далечни пътища. сандалите няма да те убиват. ще имаш планини за другари. а вечността ще бъде само на шега. шега, която малко хора я разбират. и ще се смеете със залеза. ще яхваш лекокрилите и ще беснееш. докато ни чакаш.

понякога е тежко да обичаш мъртвите.

на Дани

те са живи и силни са телата им, зад рамките на устните им тече текст.
те са живи и усмивките капят от зъбите им, те се смеят, плачат и се изправят срещу утринния ден. те са живи и животът е техен. животът за живите. те са живи и мускулите на ръцете им се опъват при всяко движение. телата разляти, сокове текнали, вените топли, косите меки. те са живи и всичко ще вземат в един миг. там, утре на площада, на пейките, в летните барове и в малките душни тавански стаи. те ще палят цигари, те ще свирят на китари, ще се влюбват, ще плачат, ще бъдат герои, ще станат известни, ще ги забравят всички... те са живи и могат, те имат лукса, нали?
само ти не... само ти не живееш. мъртвата ти усмивка ме гледа от корковото табло.
обичам косата ти, когато беше дълга и непокорна. развяла се като флаг на революция над усмивката ти. грееш, грееш и се смееш. само ти най-живия сред живите, само ти не си... само ти нямаш този лукс, нали? а казах ти... не си разбил още всички сърца за разбиване, не си изпил всички чаши до дъното, не си изпушил всички свити цигари... не си... казах ти, чакай има още момичета за обичане. казах ти, чакай, недей, има още време в което да падаш и да обелваш колене... има още море за гмуркане, още птици за достигане и още веднъж исках да те прегърна. силно, до задушаване, до посиняване и да ти кажа, че си глупак, задето те няма.
е, казвам ти го. сега.
те са живи, всичките и с най-живите сълзи плачат за теб. а аз ги мразя. мразя целия този живот, който не спира след като теб вече те няма. той продължава по най-наглия начин да ми навира живата си природа. продължават деца да се раждат и слънцето залязва и изгрява. хората страдат и имат наглостта да се смеят. а небето е все така синьо. и на пейката, където веднъж ти беше задрямал, докато ме чакаше, там ще седне някой друг, уморен актьор като теб и ще задреме. а някоя друга уморена като мен ще се спре и ще го докосне леко по рамото. и ще продължава всичко нали... ние ще се смеем и ще пием и ще пушим и ще се женим и ще се развеждаме и ще плачем и ще потъваме в депресия. а теб няма да те има да ми кажеш усмихни се, недей, не си заслужава, животът е жив и е за живеене. теб няма да те има да седиш на стълбите пред театъра и да гледаш топлата пролетна нощ. сам, със старите ти обувки, с няколко свити цигари... теб няма да те има да дойдеш и да ме целунеш ей така без причина, просто защото! защото си ти, защото си жив, защото е днес, а не утре и защото съм аз, а не някой друг... никога вече, сега в този живот.
но утре, когато всички изтлеем като свещи на задушница, утре ти ще си там и ще ни чакаш. с големите мечешки прегръдки. с целувката на топъл звяр. с очите бездънни кладенци, в които се давят сълзите на малките момичета.
толкова. нали. стига толкова за сега. всяко нещо с мярка. не можеш повече да дадеш, но и ние не умеем да взимаме.
глупави, глупави, глупави. а аз най-голямата глупачка сред глупавите. ех, ако знаех.... ако знаех, нямаше да те гледам така само отстрани с любопитство, щях да дойда и да ти кажа името си. а после да те хвана за ръка и да ти разкрия всички тайни в сърцето си. ако знаех. нямаше да се смея пред себе си и да те гледам с крайчеца на очите си. щях да ти говоря. и щях да си позволя да те обичам.
а сега.... е късно. до другото утре, до другата ни среща, ако има такава. лежи надеждата, че ще те позная някъде, някога. и всички на това се надяват. никой не разбра ангелското ти предназначение, докато не отлетя по същия ангелски начин, по който беше кацнал в душите ни.
дупка. имам дупка а мястото, където грее името ти в сърцето ми. не си взех сбогом. помня последната ни прегръдка. помня онзи ден, в който намерихме време. помня всеки малък миг и усмивките ти. и думите и спокойствието и хубавия ти топъл аромат. помня те. какво ми остава, на мен живата. освен да се мъча да не забравя. освен да тръпне сърцето ми от страх дали ще видя некролога ти на входните врати. освен да плача тихо в шепите си и да се опитвам да разбера защо... аз, смъртната жива. ти, ангелът, отлетял завинаги.

и в буквите и в словоредите,
ние, жените пишещи, си приличаме.
с една или друга сълза по-малко прокапала
с някой и друг яд, сключен зад гърба като заклинание
с повече или по-малко нарцисови изражения
и с вечната вяра в мъката.
от нея черпим букви и изливаме
световъртежи.
от нея стискаме копнеж
и рима,
запетая.
тя се спуска никотиново по вътрешните
канали на вдъхновение
и може да остане тук с месеци или години.
не я пропъждаме. с нея вадим хляба.
с нея вадим умни стихове.
с нея спим и се събуждаме.
до нас е тя като вярна котка.
тъгата пълни бялото платно с черни мравчици.
и влива се в пазвите на четящите.
спуска се като онази топлата, текнала,
докато се прибираш сама,
докато нещо отново не е на мястото си
и извиква тракането по клавиатурата,
за да го нареди.
веднъж завинаги.
до следващото мъчно утро.

на актьора

прашасалите улици отразяват
вътрешното ми бездействие.
сурово е.
когато скуката наляга мислите.
празно е.
без теб на раковска.
дупка, която не се пълни с чужди усмивки.
познат глас заглушава тъгата ми.
само за миг.
после единствено сама съм себе си.
докосвам празното пространство.
и мисля за отлетелите гълъби от покойника.
отилитат като теб, някъде извън маршрута ми.
сърцето крие съкровищата на кратките споделени
мигове.
заплитам себе си в мъката. и вече не личи
къде започвам и къде
завършва плетката.
уморено съзнание...
"вътрешно наложени противоречия
на съществуване"...
балонът с водовъртежните мисли
се пръска в дъното на латексовата си същност.
и пътища назад не намирам.
опората е в земята.
където обелвам колена...
а после идва тишината и отказва да си тръгне.
музиката боли в окончанията си.
имам я и в сънища.
където срещам теб, но не мога дума
да ти изрека...
ти ме отминаваш и слънцето събужда клепките.
до утре.
до утре вечер,
в другия спектакъл!

за онези спящи очи, там далеч от мен, в бялата стая на съзнанието си. не се заключвай вътре, излез на слънце, пролетта идва, а пейките на покойника винаги са заети. 

не беше нужно, толкова да се стараеш... не беше нужно, просто. животът е във вените ти още. а тези, които те обичат се борят насън за теб. the plesure and the pain, нали ми каза... по равно от всичко трябва да си вземем. това е пътят ти, нали. но спящите ти очи, аз чакам да ги видя. и да те прегърна, силно, както ти умееш да прегръщаш. хубаво. 

всички те мислят, а ти се събуждаш за малко, после уморен заспиваш. е, отспа си, нали все ти се спеше. не беше мечтал за толкова сън. и за толкова срещи с мама, старите приятели и всички, които са дошли да те видят. макар и спящ, казаха ми, че си знаел и чувал всяка дума. 

аз... ти пиша. това умея. всеки ден по малко и някак загнезден си в мислите ми. изскачаш в съня ми ненадейно и дори насън учудването ми е огромно. но и радостта. от срещата със сините ти очи и нахилената ти мутра. никога повече не се преструвай на непознат, дори на шега. не мога да си простя последната ни среща. не те погледнах, седях на сантиметри... и дума не си казахме, от лигавщина. а вече толкова дни не мога да те видя, не получавам отговор на съобщенията си и вече сутрин не грее името ти върху дисплея ми с "как си, хубавице". Мечка.
чакам те. а дните са вироглави телета, плъпнали из времето, вселената е сгъстена, мислите ми те достигат само в осезания. и мъчно ми е и тъмно.

понеделник

кафеварка в понеделник. зайчета скачат по перваза. зимата започва да се приготвя за път. ден като този... напомня малко за теб. заради слънцето и течащата кафеварка. 

целуни света от мен. онзи твоичкият. дето гледаш през сивите клепки и зад стъкла огледални. целуни го. свежият полъх сутрин в градинката. мокрите пръски по стъклото на колата ти. миризмата на завивките сутрин. музиката, която тече по всяка жица в дома ти. топлия дъх на малкото ти куче. прашните завеси в театъра...

копчетата на асансьора и онова малко петно на ризата ти... едната обувка малко по-стегната от другата... и нощните улици, по които стъпваш тихо.

и нощта - самотна, безметежна, в която звук се населява само по твое искане... и стените се втечняват в образи на минали устни и клепачи. и сънищата бягат по челото ти, ръцете ти отпуснати... летиш в световете на мечтите си. целуни ги от мен.

естествознание

незавършени стихове, ръцете уморени, а думите се хабят като сапун в градска тоалетна. 

остава малко парченце,  размива се и съсипва по последни отмиващи капки. 

няма горест, но и мъка. няма песен, но и сълзи. няма никой от старите, но няма и нови. до тук съм спряла и не спирам. обградена от мечти и мекота. светът в миг и в душата на човек. светът е спрял да се върти. подпирам се на него. залюляните мигове се стопяват на прага и преди да отворя уста разбирам, че дума няма да падне. приказно е и едновременно тягостно. сърцето знае да свиква на хубаво. 

не помня преди или утре. всичко сега искам. топлата завивка и меките ти крайници, на тях се натъквам и съм у дома. не ме интересува другото. господи, не ме съди, но аз не искам да ги зная. те са мъртви или неродени. призрачни проекции на невъзможното. не ме обичат и никога не са били. не. не искам да крия лице, не искам да съм друга, искам да съм винаги тази, която сега - тук за теб... винаги. а другото... няма къде да приседне, търси дупчица да се намести, но всичко е крайно изгубено, няма да бъде и няма да се върне. безсъзнателен спомен на някогашни течения. достойнствата са за любопитство, но не и за обич.  и истината има много лица и свойството да се изменя - но сега мълчи, защото всички я знаем... знаем, че сега е истинска - тази истина - аз и ти.