На Х.П.
вървях по пътеката между дърветата. от двете ми страни камъни, огромни, заровени до половината, те приличат на същества от друго време. само каменните им коруби се подават, те сякаш спят и ей сега ще станат, ще изтръскат гърбове от пръстта и ще тръгнат след мен. но не стават. продължават да стоят неподвижни, аз ги наблюдавам с крайчеца на окото си. кучето се шмугва между дърветата и леко ме докосва с опашката си. тича. вървя бавно, съвсем бавно... а боровете ми се покланят. поздравявам ги като повдигам поглед към върховете им, но от слънцето очите ми се насълзяват, гледам в краката си, за да не падна.
градът е груб хирург, ръждясалия му скалпел ни разделя през нощта, през деня... вървим притиснати един до друг и сякаш няма други хора на улицата, освен нас. ние сме същества изродени от собствените си мисли и желания. сънуваме копнежите си, а денем живеем заблудите си.
стигам до онази долчинка, където реката се смесва с пътеката, а един бор лежи между тях, проснат като мъртвец на тротоар. тихо е. няма звук. и се спирам... поглеждам те, а ти ме хващаш за ръката и прошепваш в ухото ми нещо неразбираемо. дори стъпките на мравките биха се чули в този момент, ако изобщо издаваха звук. чуваме плясък на криле и огромна птица преминава близо до нас, измъква се от сенките и се скрива в облаците. гората отново оживява. ние се гледаме, очи пълни с мечти и устните ни се притискат в сумрака. между мъховете сливаме дъха си и е някак топло... като в сън.
пресякох булеварда на пешеходната пътека, защото мразя да чакам на светофара. край мен профуча такси, което нагази в огромна локва, която се вдигна като стена покрай тялото ми, но не ме достигна. разби се в краката ми като морска вълна и само една-единствена капчица ме пръсна по бузата. не я избърсах, докато не се прибрах вкъщи. погледнах се в огледалото и видях, че тя е още там - малка и свита капка вода, смесена с кал от мръсните обувки на минувачите, с прах, със страх да не ни отнесе нещо, докато пресичаме на пешеходната пътека. страх, да не умрем преди да сме успели да се приберем, преди да сме изпили кафето си, преди да сме изяли вечерята си, преди да изпушим последния фас от кутията, преди да се разкъсаме в чаршафи, лъжи и обещания... страх, че ще останем забравени, никому известни, неуспели да напишем буквите си, които не са разплакали никого. и тази капка на бузата е сякаш сълза на някого, който е чел нещо мое и е плакал над редовете ми. плакал е и се е бърсал с ръкава си, но се е заплеснал и е забравил последната капка. смесена със сол от океаните, с пръст от земята и с костите на погребаните. онези, които вероятно са пресичали улицата и някъде на прашно и тъмно място... лежат и техните недописани хартии.
гората е тъмна през лятото и светла през зимата. есента и пролетта е като в килер, дрешник на младо момиче, където държи обувките и палтата си. мирис на кожа, тъкан и червило. забравените миризми на младостта. гората ги пази в себе си. тя не притежава, не задържа никого. не иска да знае от къде си дошъл и къде отиваш. тя е безразлична към сълзите ти, но умее да утешава с тишина. тя е светът, който никога няма да имаме. свят, зазидан зад стените на оправданията. свят, разлистен и откровен. свят, който не се отегчава и не изисква нищо.
