цялото

изправени пред избори ежедневно, не разбираме кога достигаме до дъното на възможностите. винаги има още една лъжица тиня, която да поемем. заедно с няколко слънчеви лъча, за преглъщане. еуфории, нарочно извикан смях, кънти по стълбите. държим се за ръце, не се изпускаме. никой не е важен, никой!!! силни сме и умеем да пълним пространствата със смеховете си. мрачните демони оставяме да спят на прага ни. залостваме вратата, зад нея не прониква никого. тук, вътре, сме ние и всичко, което създаваме. сами успяваме да се разпердушиним. от думите. нищо не е истински страшно, нали? освен написаното в книгите... това са просто думи... тежки думи, виснали на вратовете ни. не значат нищо. никой не може да ти каже дали си или не си. ти... всичко е субективно. от субективност не боли. но лъжем се, пореден път, поредно втрисане и оправдания лежат на плещите ни. защо си тук? защо те срещнах?  какво искаш от мен? не беше ли достатъчно... това, което взе. насила или не. това, което дадох. цялото...

да не гледам това, което не харесвам, каза ми йода

светлината от дъната ми извира
и прегръща тези, които обичам

миналото мрачно пълзи към дупките си
оставя ми поуки
и страхове насадени в спукани саксии,
под прозорците

бързам да се спусна през преспите
на деня си
бързам към стопяването им,
към пролетните залези
на отсрещната планина,
от където виждам къщата си

реките се пълнят, препускат
сърцето прелива и моли за още сънища
идват неочаквано и ме поставят на колене
моля се и плача,
а когато се събуждам не помня лицето ти

дните - еднакви или различни,
окичени от зъбите ти-медальон
спускат се до глезените ми
и после нагоре към сънната артерия

вървежът е единствената истина,
която притежавам, която мен ме притежава,
която ме изпълва всецяло
и задвижва зъбчатите колела на
кроткото ми съществуване

не спирам и не гледам в друга посока,
освен право пред себе си,
където тунелът стига края си
и светлината ме поглъща

осми март е ден на мама и на моята пижама

скършен трафик в блога. улицата ме приветства. не мисля за нея. 

сгушена в миризмите ти. сгушена със свят на корема, проглеждам през прозорците на света. мисля за майка си, в деня на жената. жената, която ме направи жена. жената, която къртовски ме въздига, всеки път, когато падна. майчин комплекс. неминаващ с години.

първи път сега, спокойствие. няма истерия, няма задух. има нежност, боже, дори след като излезеш се трупа на раменете ми, твоята непоносимо нежна нежност. лесно ли е? да й вярвам. да й се осланям като на невидима стена. знам, че е миг и после наново. но нищо. 

пиша и пиша и с едното си ухо се ослушвам дали случайно няма да се прибереш по-рано. 

и се чувствам жена, до дъното на краката си, тук, в мъжкото ти легло.

мартенски хартии

сядам и те създавам от нищото. извираш изпод пръстите ми. впечатляваш с новата си  рокля. влюбваш се на първа среща. жениш се за непознат. изпитваш съмнение за красотата си. за ума си. приличаш на мен и на още сто хиляди. ето го него. седнал на масата в кухнята, сипал си е чаша уиски с малко лед, готви и те чака. прилича на него и на още сто хиляди. хартиени лица, добиват тленност, живост, ето ги, страдат или чакат. сериалени души. приличат на нас и на още сто хиляди като нас.

(мама ми казва "да ти сипя ли една чашка вино за вдъхновение? със салатата, която се яде с вино, преди обяд?" а аз още пия кафе.) 

потапям се и е хубаво. мишка хартиена, с мастило по лапичките. дишам и отново живея с листовете и чашата си с кафе. топло е вкъщи, мартенският сняг ни затрупва.

необратимо

слънцето грее и хора ме обичат. влизат в душата и е лесно да ги обикнеш. нежни и цветни, животът е хубав, когато се пресичат пътеки. ръката ми държана, очите пълни. забравям стиховете, които пишех, чета стиховете, които пишат. чета себе си наобратно. заравям се и се отривам. нови величини в думите и поривите. нова любов, нова и пясъчна. сипе се над главите ни като сахарски вятър. облепва ни със себе си. задръства артериите с карамелените си съставки. разлюлява банята сутрин, мивката и плочките се стичат като часовниците на салвадор. вечер спи на топло. приютена като мокро куче. 

и в тишината на спокойствието ми, в празничния ден в моя град, засичам стъпки. колко ужасно подскача нещото, на мястото за сърцето. колко далече си вече, замръзнал на другия бряг. и колко всичко е било подгряващо. като напиване преди рожден ден, като прибързани думи излетели, а ушите се правят, че не чуват. разсеяност. претръпване, преодоляванe в ступор. бледнее преди за сметка на сега. бледнеят старите филмови тела. бледнеят усещанията за цялост. сега... е друго. и е необратимо.

 между вчера и утре, заседнали без очаквания. и очакващи всичко.

обичам те и не те.
като спазъм в корема, дълбоко заседнал, неминаващ с години. сега достигнал пика си.
очаквам те и не те. всичко хубаво излита безпаметно.
ако искаш да останеш - остани.
аз съм тук, знаеш къде. има ме и ме няма. мога да бъда свободна, мога да бъда изискваща.
мога да бъда твоя и ничия.
мога да се прилепвам, мога да бягам на дълги разстояния.
мога да се захлупвам, мога да се откривам. мога да вярвам и да се преструвам.
мълча. мълча. мълча.
дълго.
и се усмихвам.
думите ти летят и се блъскат в лицето ми.
знам колко са празни. и чакам пълнежа им.
чакам знанието и уверението.
истината. лъжата.
захаросани копнежи.
удобство в ръцете ти.
онова, което ме направи така невярваща - сега бяга някъде в дните си. през глава или не.
хрумва ми мисъл, че сякаш ме е подготвяло.
за сега.
за някога.
страх ме е или се отпускам в присъствието ти.
немея. немея. немея. не вярвам.
но нямам нищо против да ме убедиш в обратното.
ако не... всичко пак е постарому. и има пътища.
за теб. за мен. за нас.

сънищата ме настъпват
с корави подметки и ясен глас
говориш в съня ми различно
наяве си мил
насън си друг

подсъзнанието - кофа, в която изливаш ненужното
излиза чрез образи-
дълги октоподски пипала
улавят ме мрежесто
полепвам в ръцете им

утрото - размазано
мирис на тяло, което обичам
отлепянето е дълго
и всеки тръгва
потапя се в деня си,
където само мислите за другия
витаят
до следващото утро