необратимо

слънцето грее и хора ме обичат. влизат в душата и е лесно да ги обикнеш. нежни и цветни, животът е хубав, когато се пресичат пътеки. ръката ми държана, очите пълни. забравям стиховете, които пишех, чета стиховете, които пишат. чета себе си наобратно. заравям се и се отривам. нови величини в думите и поривите. нова любов, нова и пясъчна. сипе се над главите ни като сахарски вятър. облепва ни със себе си. задръства артериите с карамелените си съставки. разлюлява банята сутрин, мивката и плочките се стичат като часовниците на салвадор. вечер спи на топло. приютена като мокро куче. 

и в тишината на спокойствието ми, в празничния ден в моя град, засичам стъпки. колко ужасно подскача нещото, на мястото за сърцето. колко далече си вече, замръзнал на другия бряг. и колко всичко е било подгряващо. като напиване преди рожден ден, като прибързани думи излетели, а ушите се правят, че не чуват. разсеяност. претръпване, преодоляванe в ступор. бледнее преди за сметка на сега. бледнеят старите филмови тела. бледнеят усещанията за цялост. сега... е друго. и е необратимо.

 между вчера и утре, заседнали без очаквания. и очакващи всичко.

обичам те и не те.
като спазъм в корема, дълбоко заседнал, неминаващ с години. сега достигнал пика си.
очаквам те и не те. всичко хубаво излита безпаметно.
ако искаш да останеш - остани.
аз съм тук, знаеш къде. има ме и ме няма. мога да бъда свободна, мога да бъда изискваща.
мога да бъда твоя и ничия.
мога да се прилепвам, мога да бягам на дълги разстояния.
мога да се захлупвам, мога да се откривам. мога да вярвам и да се преструвам.
мълча. мълча. мълча.
дълго.
и се усмихвам.
думите ти летят и се блъскат в лицето ми.
знам колко са празни. и чакам пълнежа им.
чакам знанието и уверението.
истината. лъжата.
захаросани копнежи.
удобство в ръцете ти.
онова, което ме направи така невярваща - сега бяга някъде в дните си. през глава или не.
хрумва ми мисъл, че сякаш ме е подготвяло.
за сега.
за някога.
страх ме е или се отпускам в присъствието ти.
немея. немея. немея. не вярвам.
но нямам нищо против да ме убедиш в обратното.
ако не... всичко пак е постарому. и има пътища.
за теб. за мен. за нас.

сънищата ме настъпват
с корави подметки и ясен глас
говориш в съня ми различно
наяве си мил
насън си друг

подсъзнанието - кофа, в която изливаш ненужното
излиза чрез образи-
дълги октоподски пипала
улавят ме мрежесто
полепвам в ръцете им

утрото - размазано
мирис на тяло, което обичам
отлепянето е дълго
и всеки тръгва
потапя се в деня си,
където само мислите за другия
витаят
до следващото утро

роз и гил са мъртви

Толкова много загубихме от обзалагане на сигурни неща. 
Животът е хазарт с ужасно малък шанс. 
Ако беше бас, никой нямаше да се хване на него. 

Рискувам ли те, имам ли те? Лутаме се като лодки от хартия по теченията на мокра река, която съсипва някогашните ни страници. Безпаметно летим и сменяме посоки. Държим се за ръце, а после се изпускаме. Гравитацията ни разнищва.  Хартиени са лицата ни, докосваме се с пръсти-уверения, че дишаме.

за разнообразие

скрий ме на топло
под завивките ти
отрежи ме от света
под топлата ти ръка
завий ме с желанията си
преобразувай ме
накарай ме да вярвам
в нас
в теб
в светлото сега

но не споменавай утре
то е хищно и раздира мозъците ни
на две


сърцето ми е заек
тича и не спира
спри го за момент
в хралупата на тялото ти
между усмивката ти
с разстояние между зъбите
между смеха ти и уверенията
че си само мой
сега и никога
съм твоя

думите ми са повтарящи се мотиви
излизат еднакви и различни
всеки път
независимо за кого са
направи ги твои
открадни стиховете ми за себе си
и изтрий това, което е било

страх ме е, но нека
сме само ние,
а другите да са мъртви
всички онези, чиито ръце
се стремяха към нас,
в миналото,
нека са спомен, разлистен,
останал
на задните страници
нека си ти
този път
за разнообразие
остани

чаршафи

аз

не 

съм 

съкращение на име в нечий телефон.

не съм буква, точка. 

дясна скоба. 

запетая, 

кавичка, 

многоточие,

лице от хартия,

бележка в нечий джоб. 

дишам, жива съм. 

с кости, кожа, коса. 

пръстите ми са еластични, 

а душата ми не е кашон.  

танцувам, смея се, плача, 

викам и често съм гладна. 

аз съм човек. 

знаеше ли го? 

не съм вчерашен вестник, 

който изчиташ на един дъх 

и ползваш за подпалки.

диханието ми сега напомня смъртността си. 

кожата ми, полепнала по чаршафите, 

задъхано живее младостта си.

светофарите с вгледаха в мен
зеленооки и почервенели,
тъмнеят, присветват.
жадни за улици, за вървеж
колелата се въртят световъртежно
изминават разстояния
от моя дом до твоя
залязват светофарените очи
прикриват се с осовите линии
завиват се със отраженията си
във витрините
и блесналите прозорци с пердета
на отсрещната улица.
вътре таваните отразяват
очите им
пренасят се между чаршафите
и улицата влиза вътре
настанява се между завивките
светофарите пооранжевяват
лази утрото към нас
трамваят тръгва