сняг се топи - реки и реки. мушнала съм се сама в джоба на усещанията си и не дишам. разлиствам светове на екрана си. търся слънце и пясък. търся мечта за днешното утре. търся и намирам смисли предимно. думите днес ме преследват като стари окуцяли войници от минал век. преследват ме с ръждясалите си пушки и дървени протези, вместо крака. никоганикоганикога е страшна и тягостна дума. безгранична и непоколебима. заливам малките пластмасови войничета с горещия си чайник. отпивам. има вкус на мента.  

аз съм скала, отново. ширнала се в небето, спусната между малките ти вплетени пространства. единствено възможна сега. дишам с музиката ти и се опитвам да вляза цялата в тази топла вода на тялото ти. да потопя и главата си. да се създам от дъното на този съд. бърза съм. на моята планета час е равен на години.

картите таро не лъжат. след въпросите и дългите отговори ми казаха истината. не исках да я вярвам. сега връщам назад и помня думите им. разминавания, разочарования, неосъществени проекции. и не смея да докосна тестето. а днес е време за гадания. свързвайте се с висшите същества у себе си, съветват същества от други планети. 

а свити в земната си повърхност, във физическите си проявления, не можем да откъснем души от телата си. преоткриваме устните си за стотен път днес. и не смеем да се начудим колко са меки и гъвкави. чрез езиците си се опитваме да се вържем на възел. чрез разтекли се сокове на телата. в тесни легла - тесни сърца. като цедка пропускам външни лъчи под завивката. надничам чаршафено отвъд тялото ти. освен съседите, успявам да събудя и вените ти. потича от безименния пръст на лявата ръка - по единствената вена, която води до сърцето. не е трудно да събуждаш лепкави усещания у другия. да го замеряш с миризмата си, да я полепваш по възглавниците, навсякъде по стените, дори и след напускането на стаята. прави те щастлив. това, че не можеш да ме прогониш от ъглите си. заспиваш и се прокрадвам в клепачите. завивам се с дългите ти лешникови мигли. като пролетни ластари на лозата - извиват се краката ми около съненото ти тяло. и умората в предсърдието тръгва към изхода. стенещо лечителство. вчера е безкрайно мъртво. и труповете са изметени.

лодки от хартия, карантия

храните ли се от вътрешностите ми. и от окончанията. богати са. контрастни. давам ви всичко - сърце, дроб, стомах. това са само карантии. който е тук за душата  ще каже само здравей. без устни ще го каже. ще мълчи. защото от думи се изринахме. преодоляхме се в неистини. копнежи и текстове вместо секс лъжи и видео. измислици-премислици. пространствени безсмислици. натоварени с горещи букви. парят с декоративен пламък. не остават белези от бързото събуждане. усмивката е иронична. зад ъгъла е друго. здравей, живот почти невероятен. почти прекрасен. прекрасност. чудност. нематериализираните ти лодки от хартия, корабокрушираха в брега ми.  и станаха на морска пяна.

не изневеряваме на стила си. виното еднакво - всеки път. думите еднакви, дрехите, жестовете, малките мимики. алеите, пейките, паметниците, заведенията за кафе, улиците. не можем да се променим, заради някого. обичаме себе си, предимно. обичаме звука от гласа си. да се завихря около телата, да се удря в тавана. сърца, които се оглеждат в огледало. никога не са само две. винаги надничат още, през ключалката. затишие за миг, щастие... и после пак. с мандаринка в джоба и шапката ти на главата ми, се прибирам към вкъщи. живот почти невероятен.

тъжиш, изтичаш, смееш се, всичко е ясно, от ясно по-ясно. и нито една мистерия на истините не може да разполови чувството, че на дъното на кофата има дупка. последно танго в париж, без танго и без париж. последен поглед в софия. последен стих. последна нереална истина, нереална прегръдка, нереална целувка. добре дошли в материалността. последна сълза на раковска. последен ден от сесията. последен ден от дългата ми смърт. 

здравей, отново, счупен манекен. здравей, сърце-вкаменелост. здравейте, улици, зимни павета, дърпащи ме течения. здравейте, души-половини, които никога няма да ме нараните. здравейте, усмивки. тези, зад които не се крие нищо друго. няма мистика, няма недоносеност, няма склещеност, няма искане, няма болка, няма затискане, припадане от радост или горест. няма оправдания, няма желания, няма тегоби, няма крепости, пропасти, малки изчекнати изречения и обяснения. няма нищо. аз съм тук. здравей, додо.

L.,
сърцето ми е нетипично голямо
побира у себе си светове.
мисли се за пустиня, понякога
и му изникват ръце.
умее с тях да завива,
усеща.
или с устните си мълчи,
а после си тръгва или пък те пресреща
и има по пътя му гъсти мъгли.
сърцето ми е дума,
която не можеш да замениш,
сърцето ми е струна,
гума,
пепелник...
а ти си проекция
в една от гънките му
и скоро...
ще се стопиш.

живи

дневните ни дози
се трупат на рафта
в малки шишенца
с етикети...
there`ll be no rest for the wicked...

отказваме отчаянието
отказваме копнежа
ендорфина
и онази
сладка
недоизказана
мълва...
отказваме усещането
за вдаденост,
но от него не остана много,
от прикритите ръце,
които се докосват
въображаемо. не остана.
отказваме живот,
разклонения,
случва се
там
някъде
в паралелна вселена
сега.

и потъвам, потъвам, потъвам до шията
в нови, лепкави усещания.
не ме е страх. от студа или болката.
те напомнят, че съм жива.
тялото ми - разтегнало се, свило се, живо е,
на допир... топло е, все още. и има вени и кожа, кости...
здравей, тяло.
живи сме. аз и ти.
докато се спускат наклонени сълзи по бузата ни.