децата

казваш ми, че съм боец
воин
еквилибрист
балансирам между хиляда стола
люлеещи се във въздуха,
но никога не те забравям

поглеждаме през рамо
към есенните круши,
които
изпопадаха
в краката ни
от онази късна есен,
когато бяхме деца

а ти ме изпращаше до вкъщи,
бутайки колелото си...

сега се опитваме
да задържим онзи пламък
в усмивките
и през разказите
да увековечим
силуетите си,
привикнали на тъмнина

лисица без опашка

снимка ме усмихва днес.
слънцето.
ръцете на баба ми.
избягалото ми куче, което в 4 сутринта ме чакаше пред портата.
софия. силна, когато около теб са любимите. и сняг, дааа!
животът. ранното му оцеляване и късното зреене. 
мокрите ми обувки, принцесешката ми коса.
смехът на непознатите, притегателните им стойности. здравей? довиждане...
и буря в сърцето, но тишина усмихната на устните.
вървя като на филм и превъртам рисувани кадри в главата ми. стигам до последното ниво и поемам на обратно.
лисица без опашка идва на прага ми, гледа с малки очета, и аз я гледам. после си тръгва, умислена, уморена. къде ти е опашката... къде  я остави?

съм

мрачни въжделения.
опитвам се, любов...
аз всячески се опитвам
да се издигна над себе си
и да не те затормозявам.

но не мога.
липса ужасна.
катранена, черна, немощна,
ъглеста, спукана, тленна.

да те видя щастлив, да те видя усмихнат, летящ...
мечтая за това от вечност.
а добивам само спомени за небивали дни
и горя, в самотата на човек,
към който са прострени хиляди ръце,
но нито една от тях не е тази,
която иска да го докосне.

ten thousand spoons when all you need is a knife.

съсипвам се в безпаметност.
наливам в бездънната чаша и търся свят у нея.
но светът не е истински, знаеш.
когато не можеш да му повярваш.
не искаш.

и се давя в чашата си,
така, както може би са
се давили мнозина преди мен.
в същия час на нощта.
със същата непреодолимост,
безнадежност.
и разкапващо се желание, което
се стича по ръба на света.

а някой друг - някъде
се дави, заради мен,
или заради теб....
но на мен ми е все тая...
не пропускам друг нетленен свят да влезе.
неискаща и неинтересуваща се.
станала на прах и кости.
съм.

мъртви души, хора от минал живот, завинаги погребани в сърцето ми. не ги отривам дори на светлите дни. заравям ги по-дълбоко за сметка на нови, на които да се отдам до последния си атом.
замряла, не дишам. мълча и се разпадам в очакване на иден ден, който вероятно няма да се случи. човек съм. лицемерен или всеопрощаващ, светъл... но човек в крайна сметка. не съм извънземно, елфа или трол. не съм еднорог. аз съм хуманоид. сложно-егоистично изтъкан, опитващ се да блести сред звездите. обичам те. и не мога да го пренебрегна или заровя в двора. не мога да се правя, че не съществуваш.

филми за преродени соул мейтс на коледа ми действат като бумеранг, който хвърлих вчера, но той се връща, за да ме удари право по главата. баам! успявам в последния момент да го спра с един мноого бърз ритник. и да му кажа да ходи да празнува някъде. коледа е, мамка му.
събудих се за живот след дълъг двудневен сън и желание за изпълзяване към градските ниши, където да се препълня от същества, от всякакъв род. да оставя града да се влее в кожата ми, да заспи в пазвата ми, да се приютим, двамата.
цветно и смешно, позлатени гирлянди танцуват някъде из косите ми и заравям всичките си страхове и вълнения, някъде... пазени за следващото утре.
днес никой няма значение, освен аз и златното ми приятелско тристишие, с което мога да споделям всеки страх и всяка нота от смеха си. удавям очите си в нечия чаша, прелитам ниско над покривите и се покривам със случайни погледи, ръце, усмивки, срещи, думи високо казани, за да "не бъдат чути".

и потъвам бавно в музика
без да помня, без да ме е страх
не изпитвам нищо
само топлина и смях 

обърканост на сетивата. клепачите несвикнали да са затворени - сега не могат.

въртележка и пристрастяване към огъня. когато гориш, в това, което правиш колкото и незначително да изглежда за някого... или нещо.
питат ме "имаш ли щастие?"
аз питам от кой вид.
и вътрешно знам, че го има. независимо.
има го... дали е в нечии други ръце или не, всичко това са относителностите, в които ни склещват рамките на физическите ни тела, в които сме затворени.
а душата ми е в твоята, от толкова отдавна, че е трудно да си го представя, дори.
случвания, от които боли до степен на разпад.
неслучайни. говор. думи. тишина.
някой - нещо иска от мен, а аз пак съм мида, неспасяема. черупчицата пада само за едно име. с причина или не. мога ли да излъжа отражението си? огледало, в което се виждам цялата, от глава до пети.
други думи се забиват в ума ми, смея се на глупавата ирония и на това, че е късно или рано за всичко. винаги сме се разминали. в желанията си... човеци, с опростени, съкратени същности и заглавия.
но не и сега. защото е ясно за всеки, че това си ти. аз. ние. другото е плява. страхът, омерзеностите, болките и недоверието. ако ги премахнеш - остава една светлорозова, бяла, искряща като детско око. дума, която ни е страх да изречем. приличаща на кукла от хартия. лека и мека. чуплива. с душа.

цвят и свят

здравей, утро...

неделно, спечено, подуто, мъгливо, в което се опитва да се прокрадне лъч през прозореца. съмнения дни наред за силата на думите ми и угаснали желания за перфектност. но не завинаги. умората си казва думите. изреченията. сентенциите.

уморих се да се будя навсякъде другаде, но не и у теб.

светлинка на телефона ми подсказва, че мислиш за мен.

тишина в бяла стая и монитора, който е естествено продължение на пръстите ми. гадно кафе. опипвам лицето си, очите си, с настоятелна ръка, така, сякаш да се убедя, че главата ми е още на мястото си. изтръпнали зеници и мозък лиснат по хлъзгавия ламинат.

отделно от това, благодарна и щастлива. живея дните според себе си, от година никой не ме смущава по груб и зъл начин. ето, декември е, а аз пак съм на края на най-щастливата си година.

и онова безпаметно чувство, което помита дните ми вулканично, съсипващо, но и подаряващо безкрайните светове, нови, вълнуващи... несъществуващи или не... 

в копнежа и думите са се скрили всички онези истини, които винаги съм искала да видя и насила или нарочно украсявах невидими дървета с гирлянди, за да добият поне малко цвят.

сега измислен цвят не е нужен. има го, зад клепачите, зад пръстите на ръцете, в малките ъгълчета на устните ти, които се отварят в усмивка. и леко навеждаща се глава, за да светнат очите ти и да кацнат върху моите. безпощадно сливане на два цвята, за да се получи нов.