ъгълче

виното ми свърши.

пак посрещаме новия ден
заклещени между букви и признания
изпотени
овъглени
задушени
от нещо, което друг не може да проумее.

между две отделни чаши.
които не признават физическите разстояния,
застанали на пътя им.

зная, че думите са особена истина,
живеят някъде в отделна вселена,
но така сме я съградили
като къща,
в която не прониква свят
през прозореца
през цепнатините
на дървените й капаци
къща, с висока ограда,
през която не достигат чужди очи
само твоите
моите.
и е повече от истинска.

и всеки ден е движение, няма константи.
има вливания, разливания и нещо мъничко,
което отглеждаме
и неусетно достига огромни размери.
толкова големи, че се побира някъде зад сърцето ни.
спи и се радва на шанса му за живот.

когато те намерих, всичко беше инстинкт.
подчиних му се сляпо
не знаех причината
сега разбирам.
имало е защо.

спи...
казваш, кацнал си на ключицата ми.
аз съм се спряла на ъгълчето
на устните.
там, където нощуват усмивките от сънищата ти.
и малки феи,
които ме рисуват в съня ти.

спиш ли?
бягам ли през клепачите ти.
бързо, унесено, изплъзващо се
безплътни усещания
стават ярко осезаеми
за измислени сетива
живеещи някъде
в дълбочините ни

събуждаш ли се?
каца ли на рамото
мисълта от съня
носиш ли я
през деня
във джоба на ризата си...

тичам ли към теб?
или бягам в устрема си
да те срещна и да не те срещна
най-много ме е страх от себе си

чудовищата живеещи в телата ни,
дали ще се харесат...
защото меките, прозрачни усещания
са на път да се слеят
преливайки

ведра са раменете ми
почиват на сянка
ще поседнеш ли за глътка
или ще изпиеш всичко
до дъното

не мога да задържа течението
опитвам се
но водата помита всичко по пътя си
вдига боровете растяли
стабилно в главите ни
изкоренява ги
и ги захвърля
някъде далеч

дълго
пресичаме стъпки на площадите
а сега... със страхове
спящи
в пазвите
се опитваме
да вярваме
че още сме живи
и всичко е възможно

комар

топъл зимен ден
там под земята във влака
ми каца комар на ръката
не го оставих да пие
изгоних го
и се мотах сама
под земята
като комар
в топъл зимен ден
но не намерих ръка
на която да кацна

на Л.

преди време един човек ми каза, че ще бъде в живота ми независимо като какъв.

любовник, брат, приятел, баща...
бях очарована... никой така не ме беше обичал.
но той ме беше излъгал.
искаше ме за себе си.
искаше ме диво и горестно.
а егото му растеше.
чудовищно.
ден след ден.
заедно с моята слабост.
заедно с невъзможността ми да взема решение.
между две човешки течения.

блъсках се и се уморявах.
като пъстърва с отрязани перки.
а когато най-сетне успях...
когато той вече ме имаше
когато бях само негова
той ме ревнуваше и от вятъра.

може би аз си бях виновна за всичко.
на една невярна жена не може да се има доверие.
може би недостатъчно му показах
колко ми е важен.
но това недоверие ни разпадна
на два отделни атома, които така и не се сляха в един.
и толкова болка се вля във вените ми, че
си обещах да се запечатам
да се затворя като мида
поне за известно време.

а днес срещам теб.
ти стъпваш на пътеката ми.
в един топъл ден.
закъсняваш, спомняш ли си?
повтарям името ти със списък в ръка
и те чакам...

минава време.
чудя се защо така ми се повръща, когато те видя.
дълго не мога да си го обясня...
после разбирам...
наричам го с името ти това чувство, което
слагам под възглавницата.
наричам деня си с твоето име.
и изгревите и залезите си.
и всичко.
а си бях обещала да не го правя.

страх ме е...
но ето, че престъпвам клетвата си
и дори се осмелявам да ти го кажа.
да те натоваря докрай...
да се разкрия докрай.
пък да видим.

а ето, че ти ми казваш
"не съм сам"
а аз вече го знам.

и ето, че те разбирам.
че сега ти си в онази моята невъзможна
ситуация
от преди време.

и този път аз искам да кажа
но без да те лъжа
най-сериозно и отговорно
че ми е все тая каква ще ти бъда -

любовта е най-доброто лекарство срещу егото.
искам да си щастлив.
просто е.
а аз да витая там някъде.
с присъствие
или отсъствие.

прекалявам с пълна сила
не зная кога да спра
и не искам
честно - нечестно
трябва - не трябва
понятията се размиват
като акварел с капка вода
и се нося по цветното му течение
между червено и синьо
между вечните думи
обагрени с цвят
който не прилича
на нито един
от познатите
досега

днес млади осемдесетарски лица ме гледат от чернобелите снимки на днешните вече поостарели. наши. родители. и господи как се изплъзва това време и колко всичко е бързо вече, не така бавно, както преди, когато имаше домашни телефони и времето спираше много често. сега времето се случва като вихрушка. като сезоните - примигваш и вече сезонът е друг. не искам да спираме времето, не. далеч съм от тази мисъл. но искам да не го изпускаме, да го държим като комета за опашката, с която можеш да полетиш навсякъде из вселените. и да не го пропиляваме. толкова е кратко. толкова е малко. а толкова много ни чака. работа и писане и усмивки и всичко... постоянното случване и стремежи. копнежи. любов. защото без нея не може. любов във всичките й откачени и невероятни форми. всякаква. задъхана, споделена или не, вълнуваща, трептяща, жива, дишаща, мигновена и нараняваща и бавна и бърза и пролетна и есенна... всякаква.

и отново е зима и отново протести, лайна, омерзености. и на мен ми е болно. и на мен ми е нетърпимо. и аз се чудя къде ще отида утре, когато завърша. след всичкия този труд и рев и мачкане и напъни и радост и сълзи и и и.... извръщам очи от всичко, сърцето ми не може да го понесе. буквално се разпадам от мисълта за това, което се е ширнало из България. а сега трябва да съм цяла, повече от всякога. да имам енергия и устрем.  бля-бля...

а ми е тъжно. и студено. и омръзнало.

но има едно нещо, в което вярвам. всеки избира къде да се роди и според мен (а не само според мен, разбира се) има относително знание за съдбата, която му предстои. относително, защото никога нищо не е докрай запечатано - тук, на земята е мястото на свободния избор. мястото, където можеш да изпиташ чувства, да изчистиш карма, да натрупаш карма. да решаваш. да страдаш. да обичаш.  и сам да си отговорен за това. и както надявам се вече на повечето ви е ясно - няма случайности, няма и да има. заради това мисля си, че не сме избрали случайно да се родим в България. поне повечето, които и след раждането си имат осъзнатост, защото вярвам и в това, че някои го нямат и никога не са го имали. но този осъзнат избор - да се родим тук, да живеем тук, той е лично наш.  и никой за нищо не ни е виновен.

говорила съм много пъти за личния свят, който си изработваш сам, за да оцелееш. ако го нямах, щях да съм умряла още преди десет години.