прекалявам с пълна сила
не зная кога да спра
и не искам
честно - нечестно
трябва - не трябва
понятията се размиват
като акварел с капка вода
и се нося по цветното му течение
между червено и синьо
между вечните думи
обагрени с цвят
който не прилича
на нито един
от познатите
досега

днес млади осемдесетарски лица ме гледат от чернобелите снимки на днешните вече поостарели. наши. родители. и господи как се изплъзва това време и колко всичко е бързо вече, не така бавно, както преди, когато имаше домашни телефони и времето спираше много често. сега времето се случва като вихрушка. като сезоните - примигваш и вече сезонът е друг. не искам да спираме времето, не. далеч съм от тази мисъл. но искам да не го изпускаме, да го държим като комета за опашката, с която можеш да полетиш навсякъде из вселените. и да не го пропиляваме. толкова е кратко. толкова е малко. а толкова много ни чака. работа и писане и усмивки и всичко... постоянното случване и стремежи. копнежи. любов. защото без нея не може. любов във всичките й откачени и невероятни форми. всякаква. задъхана, споделена или не, вълнуваща, трептяща, жива, дишаща, мигновена и нараняваща и бавна и бърза и пролетна и есенна... всякаква.

и отново е зима и отново протести, лайна, омерзености. и на мен ми е болно. и на мен ми е нетърпимо. и аз се чудя къде ще отида утре, когато завърша. след всичкия този труд и рев и мачкане и напъни и радост и сълзи и и и.... извръщам очи от всичко, сърцето ми не може да го понесе. буквално се разпадам от мисълта за това, което се е ширнало из България. а сега трябва да съм цяла, повече от всякога. да имам енергия и устрем.  бля-бля...

а ми е тъжно. и студено. и омръзнало.

но има едно нещо, в което вярвам. всеки избира къде да се роди и според мен (а не само според мен, разбира се) има относително знание за съдбата, която му предстои. относително, защото никога нищо не е докрай запечатано - тук, на земята е мястото на свободния избор. мястото, където можеш да изпиташ чувства, да изчистиш карма, да натрупаш карма. да решаваш. да страдаш. да обичаш.  и сам да си отговорен за това. и както надявам се вече на повечето ви е ясно - няма случайности, няма и да има. заради това мисля си, че не сме избрали случайно да се родим в България. поне повечето, които и след раждането си имат осъзнатост, защото вярвам и в това, че някои го нямат и никога не са го имали. но този осъзнат избор - да се родим тук, да живеем тук, той е лично наш.  и никой за нищо не ни е виновен.

говорила съм много пъти за личния свят, който си изработваш сам, за да оцелееш. ако го нямах, щях да съм умряла още преди десет години.

няма текст - няма секс. това е положението.

овеществените думи умират като изпълзят изпод пръстите. замират, заспиват и губят смисъла си, докато не оживеят в нечии очи, в нечие съзнание, в което могат да влязат... оглушително.
опират се в мен нарцистични очи, а аз съм сляпата къртица, която рие целенасочено, но все така безока се припознава в силуети, сенки пръснали се... неподозиращи, вклиняващи се някъде, в дълбочината на осезанието й.

кокошчица

клъв-клъв
идва в съня ми кокошчица
кълве уморени криле
кълве остарели зърна
скрива се, бяга
иска да отлети. но не може.
аз ще я приютя.
в меките клепки на съня
зад пухените му двери,
зад реалните
озлобени усти,
зад паветата сиви,
с които римува деня си.
в съня, който ще бъде дом
за колкото пожелае
и другото
сивото
зъбатото
мокрото
калното
ще изчезне.

клъв-клъв.

нас

знам, че не е толкова лесно
и е страшно
и е глупаво
някак налудно...
безотговорно?


но все пак
и то като всичко
на този свят
има нужда от шанс
онова мъничко нещо
наречено
нас.

а на ухото ми
виси
ключът
колко удобно, нали?

загубено парче от пъзел
безсмислици
равнина
протяжност

търся хълм,
че да виждам от високо
не помага
катеря се
до ръба на сърцето

и се спирам
на средата на пътя
защото
въздух не достига