актьорите
словесни и телесни
актьорите с лице и смисъл
тесто и гума
повик и желание
залепят се за дървения под на сцената
а после литват като сенки шмугнали се
пролука търсят за таланта си
пролуки търсят и в душите си

 Когато денят се заниже още "от първи петли" няма как да не е като с шейна. Четири сутринта, тъмно като в гроб, вятърът сърдит, таралежи в двора търсят жабки по вадите. Намусени крачки влизат навътре в тъмнината и вървят към близката гара, после ту-туууу, разговор с непозната, непринуденото добро се шмугва в шепата и следват сълзи през стъклото... Господи, как успяваш да събираш и разделяш хората така за минути?
 После О, мой мил роден град, който съдържа всичките ми бивши и повечето бъдещи, доста недорасляци, но и няколкото светли лъча, без които душата ми никога няма да е цяла. Бързам към вкъщи, после наобратно, после пак бързам  и денят ме върти в пипалата си. Усмихват се тези, с които се разминавам, усмихвам се и аз. Мога го. И колкото повече давам, толкова повече се удвоявам. Не може да ме събори нечий недоносен ум.

без точка или запетая

але хоп
плясвам с ръце
и пристигат в душата ми
всякакви същества
от различни видове
родове
аз ги събирам като песъчинки полепнали
олекнали
изтърсвам се или
им се радвам за няколко мига

и пътувам
през вселени човешки
там пръсти вплетени
искат да ме милват
в мене да се впиват
устните си да оставят
на рамото ми
или сълзи в окото ми
забравят

но няма
няма цепка да ги спусна
няма как да не пропусна
да стистна устни
да започна
да се отбранявам
в шепотът им се калявам

и седи на дъното проклето
онова чувство
непревзето
чувството затиснато оттатък

аз и ти

и само Ти

в остатък

изкъпах се в следобедната ми сутрин
а сега косата ми още мирише на теб
тези полепнали вълнения
от разтеглената нощ
от събуждането
в твоето легло
и осъзнаването, че те няма
сякаш съм на пет
и искам силно да извикам майка си

свободата

не искам никой да се цупи
душата ми да смущава
да мисли, че смехът ми може да се купи
или, че съм длъжна времето си да раздавам

искам свободно да ми е около вратлето
със самота ще си платя -
когато трябва
но никой да не мисли, че
е възможно
душата ми да заставя
ръка върху ми да поставя
или пръстен до кутрето

аз съм лекокрило
с мека грива -
на юзди не се потдава
на копитцата тежат сандали -
не подкови,
а усмивката ми се отдава
срещу шепа пръст
или пък сълзи
срещу смигване прикрито
или шепот нейде на закрито

неделя като ден и състояние

плужек е долазил до прага ми и е умрял там. празна къща за първи ден тази седмица. спокойна и тиха нощ, сутринта нахранвам всички гладни гърла, правя си кафе и излизам. ветровете са се съюзили и искат да ме вдигнат, заедно с караваната. на плаж горубляне е студено. сама съм и се имам, спокойно и пълно ми е, празнината се стопява, с всеки изминал ден и всичко, което ми тежи, на моменти потъва някъде под усмивката ми. тази тиха ситост на душата, не може да я купи нищо. сам я изработваш, от естествени материали.  

иначе от разстояние усещам, че скоро ще паднеш в ръцете й. и тя ще падне в твоите. дано е добре и за двама ви. аз съм паз. и отново опитвам да видя лицето, в огледалните сънища. допушвам един фас и мисля за близостите, които са далеч, но всъщност вградени в кокалчетата на ръцете ти, дори, когато не ме прегръщаш.

i wanna be yours

Заради това ли се смееш на шегите ми,
хващаш ме за рамото
и се държиш близо до тялото?
Взимаш ми цигарата и опъваш,
дърпаш,
сякаш ме целуваш,
искаш в пазвата ми да се скриеш
и очите ми върху си
да държиш.
Като котка на перваза си,
обикаляш,
а шията ми е бяла, както винаги,
и свободата там се е стаила.