пълнолудие

колко много пълнолуния, на различни места, хиляди... 

на Буката, се кадим с тамян, ноември е, седим до сутринта, аз увита в китеник, гледам към София, гората е светла, снегът блести като в разказ на Туве Янсон, лющяните се смеят, палят огъня...и започват магиите.

 Муна Петра, тайното място, седем души, вървим по брега на морето, класическа лунна пътека, цветът на черното море е тъмно, тъмно синьо, снимаме се в стара лодка, светлината на апарата е усилена докрай и излиза снимка като ден... студено е, а толкова топло, лицата на близките ми светят със силата на извънземни луни...

Сърбия, лято, студен балкан, музика, музика, музика... газ, газ, газ, "секси ритъм", Горан Брегович и ракия... да да да и ракияяя... две момичета на непознато място, местните слагат покривка на варел, носят рози за импровизираната маса, питат дали знаем какво е ракия, хаха, смеем се, шегувате ли се с нас? ние сме българки, знаете ли това какво е? и им изпихме ракията...

сама на верандата в къщи, пуша и гледам поредната кръгла луна. тих звън от получено съобщение. "знам, че не спиш... подарявам ти луната." ...

пак ми е влажно-каково. сплескано... мечтите сбъднати наполовина. душата спечена без никва причина. рефлексно, в това време на годината, се чувствам зле. застудява или меко грее, няма значение, аз съм минорна всеки път.  нещо, недовършено сякаш ме чака пред вратата, сякаш съм забравила някого... сякаш нещо пропускам... в това ли е глупавият рефлекс да ти бъде депресирано по инерция, дори и когато всичко е наред? или просто нещо пропускам, вътрешно, там... някъде.. спомням си го и ми е на върха на езика и пак не знам какво е... или кой е... свикнала съм с това парене в стомаха, с тази мека тъга... и в дъното на окото си да пазя сълзата. за всеки случай.

нещо,
да ме жегне,
да ме събори,
да ме постави на колене,
да разбърка косите...
да попие по всичките ми състояния.
да падна,
да стана,
да летя,
да пълзя,
да се притискам, 
да бягам.
да съм жива,
тревожна,
истинска,
грозна.
нещо за ядене, нещо за пиене, нещо за слушане, нещо за гледане, нещо за докосване...
нещо... с едно единствено условие - да преобръща светове.

banoff

когато пушиш, гледаш, смееш се, когато се диктуват строфи в главата ти, когато сменяш зеленото със синьо, когато мечтаеш за далечни улици или плажове, когато си ядосана, когато си сърдита, крива, когато те заговарят непознати, когато гледаш изпод вежди, когато ти се пътува, когато ти се прегръща, когато мислиш, гледаш, маеш се, чудиш, сядаш на земята и допиваш бутилката с вино, когато си сама, когато си сред хиляди, когато си по нощница, когато си с грим, когато е къдрава косата ти или пък вдигната на кок, когато си учудена, когато уморена, когато те има, когато те няма, когато си ти, единствено и само, в целия свят, неповторимо и проглеждащо, силно, нежно, тягостно или джазово... когато... тогава съм и аз.

проблем

майки с колички по блоговете, кърмят с една цица синовете си, милена фучеджиевата нямала време да прочете отвореното писмо на златко до нея, газови бутилки гърмят в софия,  довечера има кино на открито, градината лъха на маркуч и на трева, краката ми са целите издрани от разходки по поляните, кучето се е кротнало, вселената ми шушука за идните планове, книгите лежат прочетени, ръцете ми гъвкави, документи, чакащи да тръгнат по реда си, селото въздъхва от жегата, слънцето ми иска целувка в стил "чаодоутре", компютъра пече миглите ми, а верандата е изметена, мама прави чушки с доматен сос и вижда стар познат по телевизията, котките спят на скришно, заекът си похапва вечерята, съседските деца мрънкат, а аз не знам дали ми се пие мента с тоник или бяло вино.

аз и софия

оглеждам се в очите на старите познати. променена ли съм? да. не... променила съм обвивката- може би по-кокалеста и изопната в чертите, вече я няма онази пухкава буза от деветнадесетгодишното ми аз, но... очите ми са същите. както някога. вярвам ли в любовта? да, но не в онази вечна и непременна любов. мисля ли по-често за бъдещето? едва ли. намерила ли съм принца на бял кон? не. но знам, че винаги ще имам близък човек до себе си. яхнала съм своята си кобила и се опитвам да не падна. решенията ги взимам все по-трудно. приятелите все така ме карат да се смея и да плача. времето се промени. хората, улиците, моят град... но всичко е същото. градът, както и аз сменихме безброй много хора, които се опитваха да ни управляват, сменихме външност, рокли, начин на изразяване, асфалта по главните улици и паветата в центъра, преоткривахме се в очите на непознатите, но онова, което лежи на дъното и у двете ни - то остана непроменено. расте, но не старее. гледам се в огледалото, гледам ръцете си... ние двете със софия сме едни вечни момичета. и докато има хора по площадите ни, докато блестят слънчеви петна в косите ни, докато има кой да ни казва, че ни обича - такива каквито сме - понякога изморени, понякога нервни, понякога задръстени и прашни да са улиците ни, все пак... докато живеят всички тези хора у нас двете... ще сме живи. и с око вперено в утрото.

твърде празна и притеснена съм за текст. въпреки нескончаемите опити на хората, близо до мен, да ме запълнят и успокоят. оставам си дупка в стената, незапълнена и стисната между мазилката на собствените си проекции. август е залетял от началото до края. юли и юни изчезнаха. лятото го усетих за кратки мигове, но сякаш през стъкло. нетипично. чакам хълмове и равни поляни. уморих се да стоя в долината.