пролет е и няма да потъна. слънцето ще ме дърпа към небето. ще се влюбвам  в стари и нови лица и ще кърпя дупките по сърцето си, докато не ми свърши конецът.

малката парцалена кукла, с дупките по сърцето. сама на ръба на пропастите в малката си парцалена глава. плаче, а после се свива на кълбо в стаята си и заспива без да избърше сълзите.

защо са такива хората, защо? питам мама, а тя не може да ми отговори.

не искам да съм сама, а всъщност никой не знае какво ми е днес. всички мислят, че съм добре. няма и как да знаят.
кой иска да ме спаси от себе си в четвъртък вечерта?
in days like this, when nobody cares, i'm trying to put myself under a glass lid, like the rose of the little prince. but i need a friend, not a glass.

твърде женска съм понякога и в утробата си и в обвивката. ръцете ми, то е ясно, женски, но и сърцето ми го е обзело същото женско чувство. да съм кръг, да съм окръжност, да окрилям, да ме закрилят. на моменти прекалено разпиляна, за да събера линиите си, но все пак успявам. тогава съм тиха като най-дълбоката вода.

сънувам те. вървим по софийските улици, и най любимото ми - лято е. хващам ръката ти за момент, после я пускам, вървя с гръб към улицата и с лице към теб, препъвам се леко и се смея, слънцето те е скрило целия, косата ти се подава от някой лъч, а мен ме обзема топлото чувство, че си тук до мен и никога няма да си тръгнеш. ще бъдеш този мъж, от който ясно виждам очертанията си. мъжът, който е гръб, скала, притиска те и те подпира, на завет в него можеш да се скриеш, палатка можеш да опънеш в гръдния му кош, сърцето му в ръка не се побира и ветроходни лодки плуват в очите му.

ще се влюбваме ли пак тази пролет? ще се оглеждаш ли в очите ми, така както уличните лампи се оглеждат в твоите. и нощта е студена, баровете топли, ръцете ти са близо до тялото ми и малки паячета се разхождат по врата ми.

за три месеца се научих. и се уча.
да свивам на ръка, да спускам от върха, да меся, да готвя, но
да бъда само с теб.

зеленооки момичета, дракони и слънца с рошави пипала се разхождат из ума ми и чакат да ги нарисувам. днешното Вчера е набъбнало в клепачите ми и ги изпълва с Умора. тялото търси мека Упора. дланите търсят длани, ходилата студени чаршафи. нощта отлита сякаш не я имало. сутрините миришат на мен. замръзналите улици разговарят. за времето, за хората, за планината... нашепват ми, че всяка от тях може да ме отведе у дома. намерих стих в телефона си. написан от mark , изпратен на някого, твърде отдавна, за да е било истина.

Денят е груб хирург

с ръждясал скалпел,

който ни изрязва

един от друг

за да ни спаси

от сиамското близначество

на нощните ни мечти.

* * *

нощни диалози

* * *

- имам си две неканени гостенки на прозореца
- искат да влязат
- нощни пеперуди
- гледат ме през стъклото

- мм пусни ги в корема си

* * *

- сънувах, тази нощ, че ти се обаждам
- и ми казва, че "номерът не съществува"
- какво ли значи?

 - ами можеш да пробваш for real да видиш дали дава свободно

- еми страх ме е, че верно ще ми каже, че не съществува .)))

* * *

"...и напразно се вслушвам, няма звук, няма зов, 
като в старите филми, като в първа любов..."

тишината на спомена, казват, разяждала
тишината на дъното ми
безпощадните кадри
между имането и нямането
но ще цъфнат черешите
и тази година
и пак ще сме заедно

за първи път не искам тази пролет
стискам зимата за ръцете ледени
не се обади,  не отговори, мълча до последно
а времето отлетя неусетно
после се занизаха дните кални
а тук там тревичка се провира
през пръстта
гледам дъжда през прозореца
и не искам да мисля за него
не избирам лесните пътища
и не искам тихото съпротивление
на полегатия склон
но ти го искаш
а трябва да ти опростя нещата
да съкратя ненужното
а после ще се спуснем
по който и да е склон
но предлагам да изкачим и някой връх
за разнообразие