преосмислям

сутрин отварям очи
вали сняг
целият двор е бял
и не сънувам,
а живея зимата

не пиша,
защото съм щастлива
прописвам
защото
не съм себе си

въртя калейдоскопа
на живота си
и имам чай за закуска

оглеждам се
в нечие отражение
и чуждите хора
които срещнах
вече не са ми чужди

преминавам
през прекрасното
ром, планина, трева,
шепа усмивки,
покривката с червени риби
е толкова синя
почти колкото
пуловерът ми
и очите
на моменти

само къмпингите
щели да ми останат
ако скоро не запиша
висше
ми нека ми останат
на вас какво ще ви остане
диплома?

магия тече във вените ми

три и двайсе` сутринта

вече бутона "нов блог", го бъркам с "нова публикация". моето аз в 3:20 сутринта. след работа и след тежък разговор. винаги изцяло и по правило, нещата не се случват според плана ти. прецакват се, объркват се и се разместват. ако трябва да вляза в клише ще кажа -"майката си ебават". 

седя си тук, на сто и шестдесет километра от дома и се чудя дали този, който спи зад мен на леглото е моят мъж или моят мъж е някъде на сто и шестдесет километра от мен. там седи и се чуди и той. или моят мъж е на хиляда сълзи разстояние. ако е така... аз трябваше да съм го намерила още в шести клас. може би моят мъж е много-много по-далеч. а може би спи зад мен? или е на точно сто и шестдесет километра от мен? или...

другото съм просто аз. лаптопа, музиката, хората, които срещам. и това е. аз съм си аз. побирам се в ръчна чанта за багаж. тежа точно толкова, колкото себе си. имам огромен белег на лявото си рамо и много мразя да говоря за него. казвам, че е от скачане с парашут. и хората ме гледат с еййй такива очи. но мен хората по принцип си ме гледат така. без майтап. нещо им правя впечатление. като им се усмихна и те мяууу... обезоръжени. бива ме в усмивките. гледайте да не ви се усмихна и на вас някой ден. 

но това са подробности. истината е, че душата ми е горяла и сигурно и сега гори, но просто не и личи. умее да се смее и да подритва въгленчета с крак, колкото и да и се пищи. огънят боли.

истината е, че колкото и да се стремя към слънцето, винаги се заклещвам още на някой облак, преди да съм преполовила пътя си, дори.  истината е скрита зад някой камък в стената. но това не е моята истина. и моята къща. истината издирва пътища и пролуки, прекосява морета и планини, изминава хиляди километри пеша... но все пак успява да излезе наяве. и избира странни маршрути. истината я надценяват. по-грозна е от колкото я мислехме. иска ти се да я смачкаш. да и напукаш бузите от шамари. тази истина... дето толкова искахме. заради нея стоя будна, заради нея нищо не е наред. и вървя и клеча и квича и се давя в собствените си сълзи. и съм алиса и съм пандора. и съм просто човек. с колене. с подути клепачи. с накърнено достойнство, с наплескана чест. аз съм жена. но и рицар. и моята чест е моето его. но все пак не изцяло. аз вярвам в това си достойнство. аз вярвам в красотата. аз вярвам в хората. в техните сърца. аз вярвам, че не е това начина и че има по-склонни пътеки. и вярвам най-много в това, че так където расте любов, там друго не вирее. тогава какво?

sail away

готвя, мириша цялата на кухня. спомням си "мирис". и моето днешно е индийско. къри. мисля за душ и далечното ми.  което чувам понякога, сънувам всяка нощ и денем му отдавам мислите си. зад всяка песен има истинска история. човешка. и нашите песни още не са написани. и пак  прелива сърцето. няма еднаква обич. всичко е в нюанси. обречено или изпълнено.

щастливи са тези, които имат приятели. няма нищо по-хубаво, след майчината любов.  щастлив е този, който има с кого да отплава.

лесно е да го кажеш, сега, когато си намерил любовта. и тя е едва на няколко месеца. пеперудена и крехка. лесно е, да вярваш в щастливия край, когато го живееш. а какво ще кажеш за десет години търсене? лутане. и сега още десет. въпреки, че всички знаем. и аз и ти знаем до съвършенство в чии ръце ще свършим малко преди финалните надписи на нашия глупав сериал.

гледам серията, в която the big напуска new work и не мога да повярвам колко всичко е същото. никой не може да те задмине по пътя. където и да си.  soul mate. 

приятно ми е и се усмихвам, когато виждам двойки, които си отиват до безумие. дори малко си приличат. хубаво е. изглежда оптимистично.

аз не губя нишката, но все повече усещам, че не е това моят път. но както винаги, всичко е временно, винаги има "изчакай", "не взимай прибързани решения"...  и за какво?  за да си удължиш ситуацията, докато окончателно дойде краят.

празници и делници

режа варени картофи и си мисля за франк синатра и васил петров. за джаза, картофите и аз. дано питката във фурната да не е твърда като космос и да става за ядене. ако не става, ще обвиня помощник готвача, този, който гледаше.

* * *
днес съм благодарна и във вихъра. правя баница с късмети. семейството е хубаво нещо. когато е до теб или когато си намериш ново.  пунктуации в края на годината. и все повече Ново.

"а в тъмните си настроения, колко светла можеш да бъдеш ти" са хубави думи, от близък приятел. със сърцето си чувствам, че не съм сама, въпреки разстоянията и усложненията. на моменти чувствам ярка топлина, която брани границите ми и  държи на ниво светлината вътре в мен. обичам да съм лична и никой да не проумява защо. обичам близостта като значение. онази деликатна и интимна близост между две човешки същества, начинът по който това ги отделя от вселената и вратите са затворени, а пътищата - чисти.