втори път да се излъжем няма да се случи никога
щастливи сме в собствените си гнезда
разперваме криле по празници,

но досега

дойдоха чакани от векове
дни, миражи, просветления
дебнат пред вратата
кога ли ще я ритнат с крак
и ще влязат
като неуморни хлапета
развяли накапани тениски
и с филии в ръцете
смеят се душно
и сякаш са хитри, сякаш могат,
сякаш имат криле динозавърски

откриват ми се хоризонтите

които мечтая от вечност и половина

имам сърце за двамина

и внимание! смятам да го използвам

 и видяха очите ми "той е жив, той диша, той смее да не е тъжен"

и струните на китарата ти чуват други уши
гледаш слънцето заедно с други очи
нощем друга ръка те е завивала
и пред огъня с други си присядал

и ето, че изведнъж теб те няма
и никога не те е имало
като любима илюстрация от книга
като куче, което галиш на улицата,
като пещ с прораснала трева

а аз ти написах няколко стиха
които ти дори не прочете
беше прекалено зает да четеш
своите собствени

от едно време насам, чакам подходящ случай, час от денонощието, голям празник или затрогваща случка, които все не се случват. чакам да удари полунощ, да се срещнем след години случайно някъде по света или някоя сутрин да се огледам в очите ти и тогава ще дойде времето. но не идва. не идва новата година, когато сме заедно и в дванадесет изгрява зарята над очите ни, не идва моментът, когато си толкова тъжен, че искаш да се опреш на рамото ми, само за момент и да поплачеш. рождените дни не са достатъчен повод, не духваш свещите на тортата си в мое присъствие.

но знам, че един ден, дори след много години, ще успея, без да те уплаша, без да те карам да се чувстваш длъжен или виновен, без да премине ток през главата ти, без това да има смисълът, с който се очаква да е натоварено, аз ще намеря повод и начин и случай... просто да ти кажа, че те обичам. и винаги съм те обичала. по онзи начин. както само теб може да се обича.

но ти си го знаеш, нали?

аз съм онази, дето тича по улиците безспир и развява коси, мокри сандалите си във фонтаните и дъвче дъвка нагло в лицата на непознатите.... но на нея и умира любовта към родния град с всеки изминал ден все повече.
искам да изчезна. като невидимия тонино. като героинята от последната прочетена книга, тя мечтаеше да е невидима. ако си тръгна, знам, че нищо няма да се промени и при завръщането ми сградите ще са все същите, хората все така луди и слънчасали през лятото, мрънкащи през зимата. ето, че и аз съм една от тях. малка кукумявка, която мечтае да лети с орлите.

today

дойде ли времето на "тиха и топла вечер до прозореца". дочакахме ли немислимото? няма нужда да живеем в париж, за да е истина. извън всичко случващо се сме, а не трябва. животът се ниже, планетата рухва. сега ли точно ще трябва да мрем, сега когато ни се случи. война ли е, холера, чума, звездопад, земетръс, тайфун, взрив... а има ли значение изобщо... ледниците се топят, а аз съм влюбена. ще страдаме с усмивка.

past

валяло е в някой ден, в друг било е слънчево, днес ти си готвил мусака, утре пиле в плик, казваше, че обичаш пълнени чушки и да ме целуваш по носа. връщам лентата назад и мисля, че винаги ще те обичам. но сега е вече друго. без да знаеш ми направи най-големия подарък.  заради човека, който вместо да се запознаем, изтича до магазина за минерална вода. подарък. от съдбата. 

а ти си шемет и винаги си бил. никога не сме говорили на един и същ език. и телата ни не знаеха как да си общуват правилно. но пък и при моята вербалност... просто нямаше как. дори и сега не те разбирам докрай, а аз за теб съм затворена книга. усещам го в погледа ти, че не знаеш защо действам така, подозираш ме, но не разбираш, че аз просто съм влюбена и това е всичко.

ето поредната седмица, напъпила. дори прахта не си забърсвам вече. тъна в безметежна глупост. ол да тайм. сутринта беше изящна, до толкова, колкото може да бъде изящен буркан с туршия, в тази жега, но все пак знам, че може. разстоянието, колко патетично и банално, ме кара все повече да те обичам. нямам истинска нужда от теб. нещо подобно не егоцентрично, меко и топло, така съм си представяла любовта. формите и обли,  равни тонове, овал.

уморено и несвързано ми е днес. искам само музика, нежна, равномерна и тихите твърдения в главата ми. искам си леглото. 

искам... да изчезна. със слушалките в ушите, ей така шляя се по улиците, обула размъкнати панталони, стара тениска, свивам си цигари и си клатя краката от каменните саксии. поне за малко да съм себе си, със себе си. двама, трима... вървим без следа и посока, докато не мръкне. back in da days... просто се смеехме ... просто се смеехме, само и просто... не помня от кога не се е случвало.. дълго и продължително... така, че ти се иска да си изплюеш дроба от смях... "не се предавайте, останете верни на себе си докрай... и нощите в които си танцувах.." слушам я за пореден път, знам, че всичко е в идиотските ми настроения, вярвам, че нещата ще се оправят, но вътрешно се тормозя... от това: аз съм различна, не съм като вас, да знам си другостта, знам, че не съм напечено на слънцето лайно, знам, че имам заряд да ви помета скапаните застинали физиономии, да отпраша, далеч, далеч.... само опашката да ми зърнете за момент, толкова сте бавни и отпуснати, знам всичко, но единственото което ме тормози е, че от известно време насам не плача и не се смея както преди. 

"и когато търся теб, намирам само спомени..." понякога и едно телефонно обаждане, веднага след мисълта за теб. но ще мине всичко... всичко ще отмине, ще се отмие, ще се измие, ще останат малки парчета, спомени от това, което беше помежду ни. или пък ще остане. не зная. тъжно ми е, днес, но знам, че всичко ще свърши най-много до седмица. ще ми стане сладко на гърлото, но докато вълните се плискат по крачетата ми ще мисля, макар и за малко, че ти не си до мен. "нямаме време", пее бобо с белослава. аз знам, че имаме. цялото време на света. и няма да изпусна ръката ти сред тълпата. не и този път.