скука, болки в главата,
поредния ден-изтърсак
някакъв
никакъв
ето ме, длъжна да бъда тук
под тази лампа
и нейната светлина
непресъхваща
а има други места
там където слънцето залязва
дъхави борови гори
малки зелени шипки
гроздове бълбукат над главата ти
и касиси черни пълнят очите ти
медови пити
дрянове зреят
на стръмната поляна
отгоре
а ние под сянката
сме сплели телата
и времето е спряло
обедна дрямка
сладка
конче пасе ей тук
а отгоре се чува как блеят овце
изтупвам сламата от косата
и тръгвам през гъстака
водена само от тихите ни стъпки
стигам чешмата на завоя
и поздравявам бабата, която живее
в къщата на склона
тя се усмихва
извиква ме по малко име
подава през оградата
пълни шепи с къпини
аз пълня шапката си
тя ми казва
утре по обед докарват хляба
аз обещавам да ида
два  от по-препечените
добруджа, моля те
продължаваме все нататък
дивите ябълки ни гледат с малки очета
кравите пият вода от голямата чешма
пред къщата с многото деца

* **
щастие ли е да живееш нормално
да мечтаеш, да пиеш с шепи от течаща вода
да месиш хляб, да  миеш косата си
с домашен сапун
да лежиш на истинска земя
кална, мирише на свят
на жега
на божия любов
да създаваш всичко с двете си ръце
с колена и със силните си плещи
крепиш земята и тя теб те крепи
и си част от нещо здраво, истинско и вечно
което обаче не притежаваш
то теб те притежава
и не само от време на време
а двадесет и четири
седем

и се задъхвам от умората на идния ден
и от това, че утре няма да ме има мен
планината
а някого другиго

chambao

за да влезеш в моя свят ти трябват чифт слушалки, с които да слушаш тоновете на душата ми.  вътрешно плача със сълзи, докато слушам  музика, чиито стихове, дори не разбирам.

насън се влюбвам като хлапачка
наяве липсвам дълбоко

все по-отвлечена музика
слушвам
все по-навътре
в себе си навлизам

сънищата ми са по-реални
и от реалността

чакам свободата
като прилива луната
искам зъби да избия в юздите
и да поема...
across the blue ridge mountains

улица /за рождения ден, на човек, който вярвам не спира да върви/

Аз вървя без посока и не свеждам очи пред непознатите погледи. Гледам ги нагло до дъното на зениците им, докато не извърнат глава. Аз вървя и нямам замечтано изражение. Аз вървя и съм наметнала рамене със синия шал. Аз прескачам локвите с лекота. Не бързам и не закъснявам за никъде. Нито смятам да подранявам. Мен никой не чака, мен никой не търси. Аз вървя и стъпките ми са равни. Спокойно е сърцето, а ръцете свободни. Аз не нося чанта, аз имам само джобовете си. Нищо не ми тежи и нищо не ме докосва. Няма ръка, която да ме придърпва към себе си. Няма стъпки, които да гонят петите ми. Аз вървя и тиха усмивка изгрява на устните. Аз вървя и притежавам цялата улица. А улицата притежава отраженията ми по витрините. Аз не спирам, не поглеждам назад, аз вървя по безкрайната улица. Аз нямам друго, само тази улица. Тя е аз и аз съм тя. 

работен понеделник, а иначе вътрешен айляк. душата ми не може да се впрегне в поводи.
недоразбрани чувства се навъртат около мен. все по-твърда ставам с годините. безкомпромисните ми решения, карат хората да ме проклинат до дъното на душата си и никога да не съумеят да ми простят. но истината е, че за мен това е без значение.
силата, която ми дойде бавно и равномерно заедно с отминаващите години, е винаги с мен.
безразличието е силна обвивка.
няма закономерност, предпоставки или предсказателни сънища за събитията, независимо от какъв род. всичко се случва, защото трябва, защото е.
но къде е значението, щом разлиствам минали години и никога не е имало подобно щастие за мен?

* * *

лятно ми е, хубаво ми е. искам да стана рано, за да не изпускам деня. сядам да пиша, кафето е с вкус на мед, мама е около мен, брат ми още не е станал. къщата сутрешно бръмчи, "доматче искаш ли да ти нарежа?", пита ме мама. в градината смрачено. приятно. леко хладно. котките са тръгнали по своя си работа, кучетата дремят. не е честно в ден като този да си някъде другаде, освен тук.

слушам "а ние с тебе се обичахме в други цветове, с една любов, която няманямяняманямаааа... никой на пътя ми..."
бих казала, че няма цвят за това обичане. in colors that do not exist.
животът е непонятно хубав. не помня вече вкусът на сълзите, тъмнината потънала зад гърба ми, забравям формите, лепкавата и ръка...
чета флобер и просто не мога да повярвам как по-рано не съм го открила. вълшебен е.
потапям се отново у хармоничната си сутрин, допивам си кафето, истина е.

у дома

ето ме. пише ми се, яде ми се, чете ми се. зверски ми се прегръща. липси. пълнища. пътищата са луди, завладяват ми съществото, пристрастяват.
ето ме. пред прага на моя дом. няма по-мое място във всички вселени.
ето ме. отпочинала и леко уморена. хорските лица препускат из главата ми.
ето ме. моят град... най-хубав!

красиви гледки, чакат ме, прегръщат ме. жена се разхожда с бял шлифер из някогашните ми спомени. графа, трамваите, релсите, пръщят, трещят... и твоята сянка зад булеварда.
ето ме. завръщам се. свойско ми е. и чудеса са се настанили под възглавницата ми. копнежи, безкрайни и най-сладкото липсване. любов.