работен понеделник, а иначе вътрешен айляк. душата ми не може да се впрегне в поводи.
недоразбрани чувства се навъртат около мен. все по-твърда ставам с годините. безкомпромисните ми решения, карат хората да ме проклинат до дъното на душата си и никога да не съумеят да ми простят. но истината е, че за мен това е без значение.
силата, която ми дойде бавно и равномерно заедно с отминаващите години, е винаги с мен.
безразличието е силна обвивка.
няма закономерност, предпоставки или предсказателни сънища за събитията, независимо от какъв род. всичко се случва, защото трябва, защото е.
но къде е значението, щом разлиствам минали години и никога не е имало подобно щастие за мен?

* * *

лятно ми е, хубаво ми е. искам да стана рано, за да не изпускам деня. сядам да пиша, кафето е с вкус на мед, мама е около мен, брат ми още не е станал. къщата сутрешно бръмчи, "доматче искаш ли да ти нарежа?", пита ме мама. в градината смрачено. приятно. леко хладно. котките са тръгнали по своя си работа, кучетата дремят. не е честно в ден като този да си някъде другаде, освен тук.

слушам "а ние с тебе се обичахме в други цветове, с една любов, която няманямяняманямаааа... никой на пътя ми..."
бих казала, че няма цвят за това обичане. in colors that do not exist.
животът е непонятно хубав. не помня вече вкусът на сълзите, тъмнината потънала зад гърба ми, забравям формите, лепкавата и ръка...
чета флобер и просто не мога да повярвам как по-рано не съм го открила. вълшебен е.
потапям се отново у хармоничната си сутрин, допивам си кафето, истина е.

у дома

ето ме. пише ми се, яде ми се, чете ми се. зверски ми се прегръща. липси. пълнища. пътищата са луди, завладяват ми съществото, пристрастяват.
ето ме. пред прага на моя дом. няма по-мое място във всички вселени.
ето ме. отпочинала и леко уморена. хорските лица препускат из главата ми.
ето ме. моят град... най-хубав!

красиви гледки, чакат ме, прегръщат ме. жена се разхожда с бял шлифер из някогашните ми спомени. графа, трамваите, релсите, пръщят, трещят... и твоята сянка зад булеварда.
ето ме. завръщам се. свойско ми е. и чудеса са се настанили под възглавницата ми. копнежи, безкрайни и най-сладкото липсване. любов.

пътища, пътищата ме повикали, с прашните си ходила, с пътеките си вечни, напукани, неравноделни. ето ме едвам дошла, заминавам пак. пътят, пътят ме владее, пали ме и ме обича. без значение в коя посока. навсякъде има смисли, тревички, охлюви, пясъци, вълни, шарени хавлии, момичета развяли роклите, момчета свирят на китари. аз се вълнувам при вида на белите платноходки.  летя, летя.... i`m flying overseas. свободна съм и млада и живея дните си, както аз пожелая. другото не ми е важно. само половината сърце, което ще ме чака да се върна.

back to da rulz при мойто първо либе...

музиката ще спаси света. казвам ви го честно и отговорно. музиката, те издига над земята, кара те да плачеш и да хълцаш от щастие, изкарва наяве всичко, което е вътре. музиката е истина. за този, който не го разбира, няма да има спасение и той вечно ще се лута из тунелите на съдбата си. 

за три нереални дни погълнах и раздадох толкова много емоция, че в момента съм истински емоционален труп. срещнах любими хора, бях с любими хора, изпълних си душата и я пръснах по шевовете. до такава степен, че днес ми е все тая за другото. 

усещам как ще ме блъсне безпричинната тъга. ще се разлее като боза по краищата ми. но знам, че е в реда на нещата след толкова сълзи от радост с тихи стъпки да дойде и депресията. има захар и сол, на равни части. точно както аз съм добра и зла. на равни части. 

за огромно мое съжаление, обаче... в днешната среда няма как да раздам от това, което получих. а и никой не иска да вземе нещо, което не разбира.

уморявате ме безкрайно с вашите щения. не издържам на тласъка от непрокопсаните ви желания. твърде е тънка предпазната ми обвивка и твърде ми е изнежена сърцевината. ужасно безразличие обвива глезените ми и се спъвам сама в сянката на недоносените ви терзания.

мрачната страна на сърцето ми
контрастира със слънцето в прозореца
ще има ли ден, когато ще
стъпя на земята, няма да плача
и няма да сънувам очите ти
ще има ли залез, когато ще съм изпълнена
и нищо няма да липсва
всичко ще е спокойно
като гладко и тихо езеро
ще има ли нощ, когато
котки нямат да плачат под прозореца ти
и няма да се будя,
от страх, от горещина или студ
няма човек, който да може да понесе
всичкото
стаено у мен
усещам за пореден път
че губя нишката
дори талантът ми изчезва
за музата да не говорим
аз мога дълго да се мъча
дори да няма нищо
и после да се смея като луда
сама на себе си