безпардонно остаряваме всички.
най-вече поетесите
които се вълнуват предимно от себе си
стихът им е бял и някак впечатлителен
подражаващ на светските герои
тук ще откриеш елин, там виргиния, ето го калин
пръска се по шевовете работата ти от влиянията на твоето време
подражавай на себе си
и пиши по-често за другите
защото остаряваме
и то не бавно
ден след ден...
нижат се буквите
писането е живот, знам го добре
да дишаш с изречения, словосъчетания,
да никнат в главицата ти нови странни думи
само твои
е зараза
пристрастеност
до припадък
и до омерзение
но непостижимо е дори за мен
да те обичам повече
и да те пиша по-малко
защото колкото повече те пиша
в знаци те обличам
повече те и обичам

ще се превърне ли пак този град във вселена, сега, когато отново съм влюбена в един от неговите обитатели? ще има ли пролет, лято, топли повеи, роклите ми да се развяват из жълтите павета, ремъка на фотоапарата пак да лети нагоре-надолу, да се люлят смеховете ни из сградите,отекват победоносно, а ръцете да се търсят през тълпата?

истината е, че ме е страх. не по принцип, а точно в момента. избухва на талази онзи страх, безмерен. страх да съм с теб, страх да съм сама. страх от себе си, страх от сега.

помня тихите мигове, есента. просто потъвахме на дивана пред камината. нищо и никой нямаше значение. беше точно като ...

Rest your head now little girl 
You’re on your way now
 Open your mind up to the sky 
And fly away now 
You’ve got nothing to prove 
No one to hurt you 
You got no one to pull you down push you around
Make you frown and cry 
You are alone now

гледаш ме с онази
тихата бръчка под очите
малко остарял
ето тук-там бял косъм
за мен си
един
и същ
винаги млад
несломим
анимационен супер-герой
човек от моята вселена

страната на неограничените невъзможности, господи

господи, светът е толкова хубав, както си го направил. и хората, господи, с техните утайки, боклуци, пластмаси и найлонови пликчета, които пръскат по целия свят. има очарование във всички лайна, които потичат по каналите и по улиците. странно редактора ми подчертава думата лайна... как да разбирам това? но както и да е. мисълта ми беше, господи, всичко е толкова грозно, знам, че ти не си го създал, но ти си го позволил. и господи, има някаква изящна красота във цялата човешка пумия, във всички млади хора, които тъпчат телата си с алкохол и евтина дрога, смеят се, снимат се, въртят се, падат в канафките и после смях смях смях... както ние в петък вечер, с джесика, бутнахме сушилката в коридора и после смях смях смях... има някакво кристално очарование във всеки скъсан чорапогащник, във всяко червено размазано червило, накриво сложена очна линия и безпардонно вързана златиста вратовръзка в тон с тюркоазено сако. има неземно великолепие във всеки педал, който е боядисал косата си синя и всяка кльощава манекенка, която е с морково червени коси и стиска под мищница чантичка шанел... има изкусителна привлекателност, господи, във всеки кадър от моя малък, уж европейски град... и факултета, битака, малашевските гробища, каруците с цигани, които срещам всеки ден след работа. няма да говоря за провинциалистките, пристегнали шкембетата в цикламени рокли, платинено руси-травеститски прически, вафли и леопардовите обувчици, които седят толкова прекрасно на всеки друг, но не и на тях. думи нямам да изкажа, колко ми харесват крайните квартали, в които израснах. да,  младост три беше божествено място, където освен мен и цялото ми семейство, живееха всичките ми любими същества, а вечер под балкона на биляна се събираха сови, честна дума! нощем се прибирахме боси и срещахме жаби по тротоарите, а веднъж сутринта намерихме таралеж пред входната врата. сега, това райско място е...  друго, някак различно, там където намерихме таралежа, сега е паркинг, а тротоарите, мамка му са осеяни с лайна...пак тези лайна и пак този редактор, та там, където бяха жабите сега са лайната. но моля те господи, не ме разбирай погрешно... аз не се оплаквам, не роптая, благодарна съм, че съм жива, че мога да пия червено вино и да правя секс, благодарна съм за всеки път, когато съм побила колена в асфалта на борисовата, защото бирите или пък тревата са ми били в повече... благодарна съм и за всяка пиянска ръка, която ме е подкрепяла, в тези звездни мигове. благодарна съм, господи, че се родих, тук в този гнусен град, тук в столицата на българия, тук, където фирмите за чистота си имат свои правила, а младите хора, е.. те са си млади хора и докато и аз съм една от тях, ще бъда цветна, грееща, смееща се, малка горска или градска фея, която живее по своите правила. докато не посивеят косите ми и не погрознее лицето ми, ще дишам свободата всеки миг, всеки ден, всяка година, ще гледам изгреви и залези на любимите ми места и ще целувам всеки, когото обичам със солени устни от морската вода. докато мога. защото съм тук, в българия - страната на неограничените невъзможности.

опит за песен, заглушен в някакво бля

аз зная всичко, но съм все така глупава
и безсилна да запечатам всичкото у себе си
и да му позволя да бъде
причината е само страх

и снегът ми затрупва къщите в главата
дишам все по-бавно и несигурно
гръмовно искам да се настаня в главата ти
и да ти стана поне малко понятна

извинтвам двата крака към тавана,
да, аз просто не мога да седя нормално,
продължавам да пиша моите си
и да чета павич и други дежавюта
които ме намират през годините

по-късно ту съм влюбена,
ту не спирам да пиша
но някак не и двете заедно

искам да си почина, моля ви
наистина
се
уморих

уитни и кучето, което живееше пред портата

някой каза вчера, че господ все по-често прибира любимците си при себе си.  тези извънземни същества, с които сме имали късмета и честта да живеем по едно и също време. моите и твоите герои. и да, в този смисъл вчера плаках, дълго и задушливо... защото ми беше мъчно. безкрайно мъчно, не за уитни, аз знам, че тя се е спасила, че тя е добре, беше ми мъчно за самите нас. сякаш осиротяваме ден след ден. после прочетох някъде "когато си отидат големите, малките стават още по-малки". именно това ме задушаваше, това ме давеше безплътно. но така ми беше тръгнало. щастието ми напоследък избива в сълзи, много рядко, но се случва.  от сълзите за кучето, което живееше пред вкъщи. да, не беше в двора, но беше наше куче и сега го няма, наистина надявам се да е умряло някъде, защото всички кучета отиват в рая. а пък мама ми каза, че ако не е умрял, ще се върне. до сълзите за уитни, поредният ангел върнал се обратно на небето. мир на праха им.

странник. в очите му чете се онази мъглявина,
на притаената горест, мъдрост и огорчение,
натрупана от годините

не можах да те спася от бездната
на собствените ти стремежи
нараних те
някога повече
друг път по-малко

спомняш ли си ме засмяна
или вечно смръщена
очакваща те след дългия ден
или пък дълбоко заспала
зад паравана на завивките