ангели

изминава още една красива година. съдбата е мила с мен, поднася ми чувства, поднася ми любов, ден след ден. хора, които ми се усмихват, хора, които ме обикват, подкрепят ме и ме приемат в живота си. мен?
срещам ги. нови и нови, приемам ги и аз, обиквам ги. хора, с които минутите са общи.
рядко съм истински сама, напоследък. не съм чувствала самота месеци наред. не страдам, когато вечер си лягам сама, не се самосъжалявам както правех преди. напротив, наслаждавам се на собствената си кожа и това понякога ме плаши. различна съм. имам си всичко. самодостатъчна или не, няма значение. дали има много хора около мен, които ме изпълват или аз сама се научих да съм щастлива, и това не знам. знам само, че тази година се запознах с едни от най-прекрасните хора, които съм чакала с години. хора, които ми показваха непрестанно нови и нови висини, отвориха различни възприятия за света. месец след месец събирах у себе си хиляди цветни стъкълца. това беше тази година.  ако на някой не му се вярва, мога да кажа, че да... и на мен не ми се вярва какво ми се случваше ден след ден... чашата беше винаги пълна, сърцето устремено, а ръката ми винаги държана от нечия друга.  ангел ме е погалил с бялото си крило, това ще да е. или небето ми изпраща ангели всеки ден. а ангелите имали човешки имена.

декември е

със всяка нова публикация съм по-близо. до следващото стъпало, до следващата сълза, до другия бряг на нереалните си усещания.  просто отминават дните и аз съм мишка, покрила очите си, затулила се под някоя тенджера в задния двор. сутрин ставам, пия топла вода, суетя се, усмихвам се на небето, погалвам кучето, котките, паля колата, зъзна, отивам на работа. светофари и мъгла. тишина в собственото ми дъно. дъното на тялото ми, на ръцете, на пръстите на краката. 

денят. до колко омерзителен и скофтен от поредната сива жертва на сивото си и грозно ежедневие. аз поне съм черно-бяла. но не и сива. слагам си руж на бузите и искам да съм по-розова някак. дори само в моята глава. 

имам една мисъл за бягство, която е неотменна. сякаш единия ми крак е вързан за радиатора, с пет-метрово въже и просто не мога да помръдна по-далече от стъклената маса до вратата.

чета, чета... различни статии, публикации и се уверявам някак, че не съм сама. има и други, които усещат... цялата безкрайна плява и безсмислие. но всичко е като през запотен прозорец на кола. някак далечно, вече безкрайно спряло и неистинско. 

на фона на цялата мизерия се е стаила любовта. чака, все така. казвам и отново, че не и е сега времето, но взе да става нетърпелива. сутрините, в които си до мен са все по-меки и заплашителни. или ще се спася или доброволно ще му се предам.

просто седя, мисля, скапвам се бавно, бълвам текстове, липсващи през последните месеци, сега дошли от неизвестното, отново. обхваща ме влага, студена и тъмна като времето навън, мрачни мисли пълзят бавно или бързо-влакове на душата ми. диктовка. поредна. едва ли ще е интересна за някого, но какво пък. после виждам, както едно време нечии думи, които напълно изразяват сегашното ми настроение. и не само сегашното. последният месец, обхванат в няколко прости думи, които дори не са изпълзяли под моята писалка.

"филмите от 60те и френската музика не помагат, когато се опитваш да излекуваш сърцето си от безумието на неговите заблуди."

и фразата няма смисъл пак звучи като камбана в главата ми. хубаво е. че се разпадам сама в депресията си. искам да ти кажа... че не го приемам, да ти го напиша, на челото, да го утвърдя с токчетата на обувките си по пътя към твоя дом. да го издълбая по всички плочки и павета, безкрайно и истинско като теб, да има твоето лице и твоите безкрайни ръце. но дали ще е истина? 

осезаемо усещам истинската чаровност на вълшебната картина, която съм  посадила в главата си. саксия пълна с цветовете от нашите срещи. раснали като бурени, непоглеждани от никого, избуяли, диви и разхубавени. стигнали сегашния момент.  просто вече лошото ми чувство, носи твоето име.  винаги, когато нещо не е наред, го кръщавам на твое име. обърнала съм перспективата.  and it feels like rain.

аз ти благодаря

благодаря ти, че правиш опити да ме стъпчеш с петата си, което ме кара да се чувствам жива. благодаря ти, че (не) се сещаш за мен, че (не) си съвършен, че ме караш да потрепвам тихо, когато (не) видя името ти изписан на телефона. благодаря ти, че те има, тук да ме вълнуваш, да повтаряш името ми, докато си вътре в мен. благодаря ти, че си тук и разказваш безкрайни 3д истории за твоя и моя свят. благодаря ти, че посипваш минутите със себе си, с желанието да ми се харесаш и да ме приютиш в живота си. благодаря ти, че толкова много искаш да си представиш, че съм твоето момиче и, че искаш и аз да си го представя. благодаря ти за безкрайните мигове на доволство и последните няколко изпълнени с тиха тревога. благодаря ти, че ме извади от смущението, от зимната ми преграда. благодаря ти. аз три пъти подред ти благодаря.

но това не е достатъчно. защото каквото и да правиш, през глава да се обръщаш и да се завърташ около оста си, да летиш в облаците за мен и заради мен, да ме носиш на крилата си и да сбъдваш безкрайните ми копнежи и мечти, да си неразумен и истински, да си неспасяемото мое аз, което търся от векове... каквото и да си, каквото и да правиш... не си него. нали...
но все пак благодаря. за това, че не си него, наистина. че ти не си той. защото ако два пъти го бях срещнала... едва ли щях да мога да го понеса.

Universe, show me more from my baby
cuz he's a master of science
he`s a freaking genius
he deserves all my orgasms

" казваш... "непрекъснато искам любов, а като ги видя влюбените и... бляк.." еми и аз също, да. завиждам им и не толкова.
къде са тези двама влюбени, които летяха като в картините на Шагал? къде е моята романтична представа? къде отидоха всички въздишки, които изпускахме цяло лято. къде отиде онова безкрайно желание за теб... за i`m stickin`whith you... cuz i`m made out of glue...
сънувах, че пиша текст, който включва само една дума и точка. ох. беше думата. ама ох, изпуснато като след тежка любовна нощ. ох. зад ъгъла е. онова, което ще посади пашкулите на пеперудите в стомаха ми. " 07.11.2011г.

"гладна, жадна. уморена, без глава. понеделник. мирише на сняг. а иначе е пролетно, на прага, на софийските улици все едно са цъфнали дърветата. илюзии. лудници. изненади. има ли още от онова чувство нанесено като удар в гърба, който те поваля и не те оставя да помръднеш под завивките, с тихото ох? "16.11.2011г.

няма и седмица отстояние във времето... ще взема да замълча съвсем...

често ме питат какъв цвят са очите ми
като че има значение цветът
единствено вглеждането има значение
в кого

като се опитвам да ги взра в друг
все ми се изпречваш насреща

снимка твоя
чорап забравен
смс отдавнашен
или твоя приятелка
все ще си намери причина
да ми обясни нещата за теб
хубава двойка били сме
имала параклис, щяла да ни оправи

двойка не сме били никога,
не помня да си държал ръката ми на улицата
и никога няма да бъда твоята,
онази, която посочваш от другия край на стаята,
на стар познат пред когото искаш да се изфукаш

гласът ти в телефона е без значение
целият ти си без значение
защото всичко заравям ден след ден
и се моля да не остане помен от дупката
моля се да  се прекрати, въпреки, че това е последното, което
някога съм искала