авокадо

глупавата тя. сама си го правиш. наистина. искаш разни неща, казваш, че нищо не искаш, говориш в някакви странности. асоциации.  пространствени абстракции. ти си  котка. а мишки бягат в очите ти. избягай на някъде или се овладей.
или пък намери някой точно толкова луд, който да разбира и последния ъгъл на тялото ти. или му дай време.
но не искаш.
последния път даваше време и на времето... ама... всичко изтече. до последната капка. остана усмивка. зелена като листо, като авокадо, като сън през май.
пазиш си я за после.

"падаш ставаш продължаваш"

естествено има защо да ме е....
... всичко онова, което се  е събрало под лъжичката и съдържа целия яд, болка, страх, нежност, копнеж, смисъл, самота, раздяла, разочарование, спомен, захарен памук, вафли, шоколад, сладолед, зеленя рокля, червени обувки, сняг, лято, пясък, лодка, весла, кола, пътека, язовир, море, море море.... хиляди цветни залези, няколко петъчни изгрева, чайки, цариградско в шест сутринта, в едната посока, после в другата и ръце, ръце, ръце.... няколко хиляди чифта ръце, едни изящни съвършени, други не дотам, малко груби, недодялани, но всичките красиви. едни ме държат леко зад врата, прокарват пръсти през косата ми, в таксито, в пет сутринта, някои ми сочат блузата, сякаш съм се изцапала, пък аз се връзвам на тази стара шега...всекипътвсекипът.... има такива които ме носят или ме дърпат, или ми удрят шамар - звънтящ с най-унизителния звън на земята или клатят заканителен пръст или ме завиват като с одеало, ей така ме предпазват от целия свят, после държат пръстени и букети, накрая ми махат за сбогом, през някое стъкло, запотено. клише...
сега?
някои не съществувате, защото аз не ви помня, други завинаги, ама от онова най-гадното завинаги, за което няма дума и няма път назад. завинаги във вените ми. залостени, заключени. там, където историята няма памет и няма време и няма мисъл и няма прошка. и е край, страшен и тъжен или хубав и леко грозен, но край истински и категоричен, от онези, които идват внезапно или с години, тъмно предсказани от някоя врачка или усетени на другия край на ноща, когато въздухът се спира на гърлото и се давя в съня си.
"падаш ставаш продължаваш" ... и няма край.

"Градът се превръща във Вселена, когато си влюбен в един от неговите обитатели"


приютяват те нощните стъпки на непознатите,
които следваш без мирис и разбиране,
без цел и посока, без мисъл и особена стойност.

има гласове, музика, лица, събития
хора, хора хора... пак си малка прашинка, въртиш се
като пени... между стените...
всичко е с причина, която вече не може да се улови
няма време, няма смисъл, няма никого
освен очите... в сънищата, безпощадни

тези дни, този град, безспирен  вятър
носи те на раменете си и те спуска от високо
с главата надолу
не мислиш за последствията, само тихо си представяш
алтернативните финали
филм
няма финал този филм

има ли смисъл?
да търсиш под дърво и камък
решенията на енергиите,
които се простират между ръцете на хиляди континенти

има ли смисъл... да завършвам тази строфа
диктуваща се безконечно в главата ми
в тази сива сутрин
в която се мъчи слънцето
да пробие облаците
както аз се мъча да си пробия път
през тунелите на сърцето ми

ТРУДНИ СА МИ УСМИВКИТЕ. заболява ме лицето от мръщене. изгнивам като тиквичка панирана. трябва да върна себе си. сама. защото иначе после ще е тъпо. и тъпо ще боли.

жените с руси боядисани коси. поувехнали. с оръбени усмивки, очукани токчета. дали от лош живот или?

хващам се, че мисля за глупости. врътвам си мислено един шамар и се смъмрям наум.

гледам небето. сиво, а е розово. външно съм чиновник. бюро. ех, че дума.

няма ли да мине този ден. вече няма място за нищо, няма време за въздишка. сгъстил се е въздухът като крем карамел.

имам едни ежедневни желания. и все не успявам да стигна до тях. малко като мираж се загубват през конските препускания на забързания ден, през хорските лица и тревоги.

не мога да съм стожер. за непознатите. мога да пазя сянка само на себе си. и на още един, най-много двама.

идват ли по-добри дни? или вече са дошли, защото от вътре ми е огнено, драконово, сияещо, лавинообразно и същевременно тихо. като в сън. като в нямо кино. като в мечта.

празни мисли, на един пълен човек

не можеш да имаш всичко на света. но всичко, което идва или си отива е от значение. и оставя във вените следа, която години не могат да изменят. изтрият. оставя бразда. сърцето никога не се възстановява напълно.и колкото и да те е страх просто поемаш поредната чаша с въздух, изгълтваш я наведнъж и се потапяш... под водата... там, където течението те носи... понася те или те блъска в някой подводен камък.
често ми е глупаво, недоизказано. но всеки всичко знае и няма нужда от думи. правя изборите ежедневно с тази решителност, на която съм способна сама. логични са събитията от последните месеци. това, което последва. съкращавах хората и приемах ветровете, които нахлуваха без предупреждение. уверено, машинално, следвам единствено душата и инстинкта.
и знам, че ще бъда разбрана. без да обяснявам.
казах, че повече няма да приемам хора, в живота си, които не вярват в прераждането и не ходят на палатка. твърде елементарно и същевременно съдържащо у себе си всичко.

шума на вятъра в житата

и аз искам да си осиновя полярна мечка и да си я гледам вкъщи, ама не става. за това си взимам котка. бяла. казва се мечо. каква ирония.
не можеш да опитомиш нещо, което е диво по природа, което не пуска корени, защото така е устроено. и полярната мечка не се потдава на опитомяване. но това не пречи да я искам.
тези дни мозъкът ми работи на съвсем друга честота. вероятно няма засечки с ничие съзнание. прекалена вибрация. висока или ниска, незнам.

лисицата. спомняш ли си? беше толкова отдавна...

"...  но твоята коса е с цвят на злато. и когато ме опитомиш, ще бъде прекрасно! житото, което е златисто, ще ми напомня за теб. и ще обичам шума на вятъра в житата... "

а дали аз се потдавам на опитомяване? и до колко?
някак все си оставам диво животно.
нямам нужда от разходка. познавам само гората.
но пък имам нужда от шума на вятъра в житата.
и от теб.

винагивинагивинаги

същества... със сърца.
със копнежи.
товарят ръцете си всеки ден...
с тревоги, с разстояния, с невъзможности...
няма ли кой да им каже?





"нищо и никога не се случва по план
иначе нямаше да е истина."

"вървим отново без цел и без посока
а все още сме деца... или пък не?"

"спомняш ли си онзи преход през хълмове и поляни
само с ръцете ни хванати, а в другата държим по бутилка
вино
червено
домашно"
"да. търкаляхме се на връщане."

"много ми е топло.
да се изкъпем във фонтана... само за малко."
"после си тръгваме. ще си полегнем на дивана и ще помечтаем."

" ти някога замислял ли си се за ... пътищата. кой ли ме чака зад ъгъла?"
"по-добре да не излизам. и така сме си добре. после ще боли повече."

"колко е часа?"
"ясин без двайсе` "

"страх ме е."
"и мен, също. опасявам се. "

"добре, кажи какво ти пречи?"
"онзи там с шапката виждаш ли го?"
"аха. и?"
"е точно той. пречи ми."