аз не искам, не мога

да те искам и да те стискам

до задушаване да се обвивам около теб

и ръцете ти и лицето ти

и целият ти

аз не искам, не мога

да бъда причина

за теб

все едно каква

и все едно коя

аз не искам не мога

нищо не мога

и нищо не искам

и ми е празно.

някъде е пролет
облаци се осмеляват
денят надвива ноща
танцуват жълти клони
аз искам да съм на върха
на планината
там където се стеле пясък от сахара
там където се завихрят бури
от пътеките на всички пустини и океани
там, където земята пази сърцето си
и е малка разликата между живота и смъртта

някъде е лято
жени къносват косите си
и носят деца на гърба си
някъде е знойно
мъже дъвчат тютюн под навес
вечерта е с прашни длани, колене
носи залез в джобовете си


някъде е ... тъмно
само лодка се белее
и в тишината сядам
докато ми притъмнее
ех каква душа планета
дайте ми почивен ден
аз съм мъничка комета
скоро имам ден рожден

точка

просто я виждаш в един миг... естествено не е това, което си очаквал, но въпреки всичко се пълнят ведра в теб и преливат... и не е... не е клишето, което чакаш. да я видиш, означава, че вече си се осъществил, дори да сте се разминали, дори да е било само за миг...всичко е осъществено.

а вече е май

има хубави дни, вечери, нощи, когато всичко е лятно, тихо, спокойно.
потъваш в сън и забравяш останалото. всичко е достъпно.
и ако мога да задържа това състояние. ще съм в нирвана.
приспала гласа на егото. приспала всички несъгласия на азовете.
без да искаш, без да обещаваш. (..."не искат и не обещават те"...)
без да даваш, без да отнемаш.

толкова е лесно
просто ей така

Белег

искам и мен нещо да ме белязва
белег на шията
или просто някой град
в който съм забравила душата си

белязват ме...
годините прекарани в бягство
белязват ме...
дните-векове със всеки един от вас
белязват ме сродните ми души,
отвъд океана или през улицата
белязват ме думите
белязват ме книгите
четката и грапавият кадастрон за акварел
белязват ме кредата и черният въглен
белязват ме ремъкът на фотоапарата ми
и последните десет пози
белязват ме едно сухо мартини
и две маслинки с бадем
топено сирене, препечени картофи на тиган,
уиски, с неизвестен произход...и грамофоните...
белязват ме два кроасана в три през ноща
и телевизора включен,
защото не ми се спи
белязват ме приликите с майка ми
разликите с баща ми
и съответсвието с брат ми
белязвате ме всички,
с които незнам къде свършвам аз
и къде започвате вие
съшити, като стара книга, с безбройни листи
белязват ме сънищата ми пророчески,
нали ти казах...че се сбъдват
белязва ме цялата ми дълга съдба
като Приказка без край
като Милион и едно желания
с кака Лара
белязват ме белите ми ботуши на сватбата ми
и бежавият гербер в косите ми
белязват ме зъбите ти, когато се смееш
сякаш тихо се впиват в сърцето ми
и немога да спра да те гледам
и се сливат очите... зелени и кафяви
както се слива кладенец с дъжда
белязват ме пясъчните бури
в ръцете ми
и малката фея, която живее на миглите ми
белязва ме ноща тъмносиня
и дните светлорозови
белязва ме сянката от лозницата на двора
и синьото перде на верандата
белязва ме всеки атом от който съм съставена
и ме белязва срещата, към която стъпвам всеки ден
уверена и изтомена да я чакам...
вървя към нея неусетно с тласък, с крачка твърда
вървя към нея... все така белязана...

ех да можех...
но не мога
мога само в тишината да се взирам
докато се разтопя
докато изчезна
и сама себе си не виждам

в какво се съдържа тази увереност,
че съществувам
за това, че виждам ръцете си?
за това, че ме отразява огледалото?
или, че другите хора реагират на присъствието ми
... възможно е това да не е истина

и мен да ме няма
и никога да не ме е имало


така както мълчи телефона
така както вечер съм сама
и няма никого
и просто се изгубвам в безкрая
на мислите си
толкова еднакви
така е напълно възможно
да ме няма
и никога да не ме е имало

не се отразявам в очите ти
не се отразявам и в мислите ти
само в нечии други...
но има ли ги изобщо
и всичко е толкова мъничко
всичко е толкова незначително
всичко...
е
на
моменти
и все пак имам нужда някой да ме подсети
че съществувам
но не само
недостатъчно е
искам някой да ме подсети...
че съдържам у себе си
всичко.

хора

колко сме преходни само
тленни прашинки
лесно разрушими отвън и отвътре
крехки създания
раними
а всъщност...
войни несломими
създания пред, които нищо
и никой не може да се изпречи
превземаме върхове и дълбини
преминаваме километри
пустини
океани
а дълбоко в сърцата си
искаме само едно
рамо
скут
огнище
топло легло
усмивка
на която да се опрем
докато преминават животите ни
като бързите влакове
на безкрайността