Белег

искам и мен нещо да ме белязва
белег на шията
или просто някой град
в който съм забравила душата си

белязват ме...
годините прекарани в бягство
белязват ме...
дните-векове със всеки един от вас
белязват ме сродните ми души,
отвъд океана или през улицата
белязват ме думите
белязват ме книгите
четката и грапавият кадастрон за акварел
белязват ме кредата и черният въглен
белязват ме ремъкът на фотоапарата ми
и последните десет пози
белязват ме едно сухо мартини
и две маслинки с бадем
топено сирене, препечени картофи на тиган,
уиски, с неизвестен произход...и грамофоните...
белязват ме два кроасана в три през ноща
и телевизора включен,
защото не ми се спи
белязват ме приликите с майка ми
разликите с баща ми
и съответсвието с брат ми
белязвате ме всички,
с които незнам къде свършвам аз
и къде започвате вие
съшити, като стара книга, с безбройни листи
белязват ме сънищата ми пророчески,
нали ти казах...че се сбъдват
белязва ме цялата ми дълга съдба
като Приказка без край
като Милион и едно желания
с кака Лара
белязват ме белите ми ботуши на сватбата ми
и бежавият гербер в косите ми
белязват ме зъбите ти, когато се смееш
сякаш тихо се впиват в сърцето ми
и немога да спра да те гледам
и се сливат очите... зелени и кафяви
както се слива кладенец с дъжда
белязват ме пясъчните бури
в ръцете ми
и малката фея, която живее на миглите ми
белязва ме ноща тъмносиня
и дните светлорозови
белязва ме сянката от лозницата на двора
и синьото перде на верандата
белязва ме всеки атом от който съм съставена
и ме белязва срещата, към която стъпвам всеки ден
уверена и изтомена да я чакам...
вървя към нея неусетно с тласък, с крачка твърда
вървя към нея... все така белязана...

ех да можех...
но не мога
мога само в тишината да се взирам
докато се разтопя
докато изчезна
и сама себе си не виждам

в какво се съдържа тази увереност,
че съществувам
за това, че виждам ръцете си?
за това, че ме отразява огледалото?
или, че другите хора реагират на присъствието ми
... възможно е това да не е истина

и мен да ме няма
и никога да не ме е имало


така както мълчи телефона
така както вечер съм сама
и няма никого
и просто се изгубвам в безкрая
на мислите си
толкова еднакви
така е напълно възможно
да ме няма
и никога да не ме е имало

не се отразявам в очите ти
не се отразявам и в мислите ти
само в нечии други...
но има ли ги изобщо
и всичко е толкова мъничко
всичко е толкова незначително
всичко...
е
на
моменти
и все пак имам нужда някой да ме подсети
че съществувам
но не само
недостатъчно е
искам някой да ме подсети...
че съдържам у себе си
всичко.

хора

колко сме преходни само
тленни прашинки
лесно разрушими отвън и отвътре
крехки създания
раними
а всъщност...
войни несломими
създания пред, които нищо
и никой не може да се изпречи
превземаме върхове и дълбини
преминаваме километри
пустини
океани
а дълбоко в сърцата си
искаме само едно
рамо
скут
огнище
топло легло
усмивка
на която да се опрем
докато преминават животите ни
като бързите влакове
на безкрайността

Бог

мразя това състояние
а искам...

море през декември
лодка с две весла

лято
спален чувал на плажа
и звезди
кола с пълен резервоар
и отворени прозорци

радио, неспирно свирещо до сутринта
някой спи непробудно до мен

късен следобед
неделя
или малка нощ
петък
ягоди с кисело мляко
на верандата
мирише на трева
и жабите пеят джипси кингс

задух в стария безкраен апартамент
спуснати завеси
топли завивки
и тихо влюбване
за стотен път

тихи софийски улици
вървим безкрайно
без да знаем посокота
знаеш ли, че мик джагър е вечен? и е бог.

хубаво звучи, ама на практика не е толкова лесно да избираш трудните пътища. лесно е да вървиш по познати, стари улици, чиито неравности знаеш наизуст. но ако се осланях на това, до сега да не съм се отклонила по-далеч от градинката пред блока, където живеехме, когато бях на две.
смътно ми се мержелее някъде далеч, онова време, нашето.
всичко понякога е толкова забравено и изгубено, сякаш никога не е било.
минали... отминали животи... отдавна забравени... есенни дни.
и потъваш в очите ми в "синьо безвремие"... в нечии чужди очи.

господи, дай ми сила да устоя на собственото си аз, на мен, на моите ръце, на всичко мое. само за това те моля.
защото съм чума... и откъде се пръкнах такава незнам.
има мозък, в изобилие, тече през ушите направо, достатъчен да осъществя всичко, обаче го проумявам едва за ден и после... наново.
накъде бях написала, че да достигаш хората е като да се стремиш ежедневно към слънцето. със залеза всичко започва отначало, до следващия изгрев. е и с мен е така. приемам уроците, после ги забравям и само с тънкото си подсъзнание успявам да ги помня.

ако някога напиша книга, ще си забраня да е за мен. ще бъде за всеки друг, но не и за мен... защото това занимаване на хората със собствената ми персона, колко е досадно... понякога. все едно нямам нищо друго на света, не познавам никого и нищо не е значимо, освен този аз. всемогъщ. ех, в азове се губим, без пощада. лудница.
ще си нарисувам сама картина като на лиз. стъпила с четири крака на земята и гледаща света със сърцето, а не с очите си.
трудно е. да съдържаш в малкото си петдесеткилограмово тяло толкова различни енергии и същества. не е човешко, просто. няма място за всички ни. хайде някой да напусне. онази там... сприхавата, най-добре първа да си тръгне.
ще има повече пространство, няма да съм препълнената чаша с чай.

не мога да стана друга. рано или късно някой ще ме проумее до последния атом в главата си. но е рано. за всичко.

Спомням си веднъж някой някога ми каза:" Дните без теб минават неумолимо, като нещо без право на обжалване"...
Е, има право на обжалване. Но не винаги.