Love is...

Любов ли?
къде съм я чувала тази дума
значението й беше...
нещо като изненада, неподвластна на
моите решения и сърцестоене
нещо като инат
нещо като тъпа болка в главата
нещо като категорично оставане
в бар до 5 сутринта
въпреки, че музиката
е кофти
и хора няма никакви
нещо като да се напиеш до безпаметност
а после да повръщаш върху сандалите си
неправилни асоциации?
понякога.

но всъщност знам значението й
от тълковния речник
и от Първо послание на апостол Павел до Коринтяните
... дълго търпи и е милостива, не завижда,
не се превъзнася, не се гордее,не безобразничи,
не търси своето, не се раздразнява,
не мисли зло,
не се радва на неправдата,
а се радва заедно с истината...

знам, че съществува в главите ви
както и дядо Коледа, впрочем
носите я, пазите
но всъщност сте сгрешили смисъла й
отдавна сте го преиначили и извратили

Петък

бяла чайка днес в 8:16
прелита над цариградско
рее се над сивите блокове
не ми трябват лястовици
нито щъркели
лято е...

прескачам пролетта
както винаги нямам търпение
да дочакам
случващото се
а просто искам да мога да се спра
и да му се насладя
защото е вълшебно
и светлината навън е вълшебна
в петъчната сутрин
в която отварям очи
и всичко е залято със слънце
а котката мърка до главата ми
и ми казва, че
днес е моят Ален ден
в който ще летя
Денят
който сам по себе си е чудо
и не спира да ме очудва

the time of my life

времето. несъществуващо понятие, което сме измислили, за да ни е лесно или трудно.
времената. в които живеем. съществуваме. и всеки преминава през собствения си ден, като през водна пързалка. пищим или се смеем. с глас или без глас.
а аз започвам да се чувствам леко виновна, за собствените си планети, на които живея без никой да подозира. за това, че драматизирам случки незначителни, получавам сърцебиене, вдигам кръвно, оставям се на кръвопийски телефонни обаждания или се влюбвам? докато светът ни се руши, изменя, търпи пореден катарзис, на милиони хора им се сбъдват кошмарите, пишем история, живеем в наистина смутни времена, докато всичко това се случва, аз живея капсулирана, гледам през непробиваемо стъкло и се опитвам да приспя собствените си демони.
но винаги така сме живяли. животът не спира и по време на война и по време на холера. и всичко се случва и всичко е в движение, но това което остана зад гърба ми няма да се върне никога.

24

сутрин. сапун, топла вода.
вечер. мартини, цигари, синя светлина.
сутрин. слънце, мисли, усмивка.
вечер. топлите ръце на майка ми и баща ми.
сутрин. кафе и сандвич със сирене.
вечер. котката и сълзите ми.
сутрин. надежда, смях и мечти.
вечер. няма ги твоите ръце.
сутрин. но така е по-добре.

Нищо

малки иконки
сиви зелени
светят в деня ми
светят в мъглата
теб те познавам
тебе никога не съм срещала, (но
само онзи път на Иван Асен, докато
си разхождаше кучето)
минават ми мисли, че
искам да изчезна
от този град
от този живот
скоро ще отлетя
като Васко Кръпката
ще сбъдна сънищата си
хващам си парцалите
ще го направя
не се търпи тази повече
като книжен плъх,
като МИШКА
побеляват очите ми
ден след ден
изпадам в транс
и забравям да мечтая, да чувствам
ще се върна при себе си

София

Моят град. Моят роден град. Остарял. Беден. Със съмнителни безистени и кални улици. Със загрижени лица, увити в шаловете си и сивите си палта. Със забързани хора, пресичащи на червено. Моята София. Овехтяла, недоносена. Чака пролетта и кестените, белите, жълтите храсти да покрият сивото, дупките, мизерията. Да покрият овехтялата Шипка 6 и тъжния Граф, със старите бабки, в старите сгради. Да завали топъл, летен, чакан дъжд, да измие стъклата, а те да се засмеят. Да се юрне народа като отвързан, по пейки и по поляни. На моста на влюбените. По Шишман и Славянска, по Шести Септември, по Витошка, Узунджовска и Вазов. По всички любими местенца, мънички пейчици, задните дворчета, където влизахме и присядахме на земята, докато светнат прозорчетата и зашета жената около печката. А ние се смеем в шепите си, за да не ни лиснат отгоре някоя тенджера с вряла вода.
И да тръгна и аз по пътеките, старите, където краката сами знаят пътя, където обувките ми са изтърквали подметки по двата маршрута - Иван Асен-Борисова-Борисова-Иван Асен. И да се видя със тези лица, познатите, същите, които останаха като експонати, в България, в София, напук на ниските заплати, напук на старите възгледи, напук на сивото и мрачно... напук. За да цъфнат черешите... и тази година.

...твойта хубост, твойта прелест, ах, те нямат край.