Д.
галя застиналото лице на монитора. вечно млад ще бъдеш ти, сладкопойна чучулиго. вечно ще ми се смееш от спомените и никога няма да остарееш. надзърташ зад пейките, усмихваш ми се от всички места, където сме се погледнали. времето е безразлично, но в мен винаги ще има място за теб. всички може и да те забравят, може и аз да не помня след години как изглеждаше, но... винаги ще помня духа ти, онази сила, с която се движеше из града ни. винаги ще си тук, вътре, на топло, прибран, между устните ми и очите... и някога пак ще те прегърна, в друго тяло, с други ръце, но онова, което ще пазя отвътре, ще помни, ще знае, че това си ти.

разочарованията дебнат като котки пред прага и понякога е тясно.  не им се давай, всичко е илюзия, глупост, не си заслужава, защото небето знае значението на всичко и няма нужда от друго. "издигам се в очите на слепите", ми каза мама туша. аз пък падам в очите на тези, които дори нямат очи. времето никога не е загубено. просто е разпръснато, несъсредоточено. 

нечестности дебнат като сенки на тротоара. шелдън каза, че вече знае, че не сме в матрицата, защото храната щяла да е по-добра. храната си е добра, защото живеем на такава географска ширина. но освен за храна и любов, за друго какво си струва... за меката опашка на котката ми, за хубавите очи на мъжа ми, за топлината на къщата ни и за припукването на грамофона вкъщи. никой не може да ми вземе това, което нося у себе си, ако ще да се разпори отзад.