текстовете са буквални, значи скучни. човек не помъдрявал, ставал все по-безразличен. стъпила съм точно на тази права и не искам да бъде финална или съдба. искам да се позная, да се намеря, да се върна при себе си. не искам да е по стария изпитан метод с отлепяне на кожата, с ампутиране на сърцето с нож, без упойка. искам да е мълчаливо, без фойерверки, без проклятия, думи изкрещяни в ушите, сълзи, колкото да напълнят олимпийски басейн. тишина, господи, нуждая я. но не от онази нямата, а от тази, дето всичко е премерено до точност и няма какво да кажеш, няма нужда. излишък е да говориш, когато думите са телепатия. висшата любов е присъща на висши същества. а ние сме просто уморени хора, заседнали някъде преди четвъртото измерение. понякога плачем за вкъщи, защото дори не знаем кой е пътят до там и къде е. за себе си знам, че не е на земята. 

като си тръгне музата и набира в душата ми нещо гадно, което се пълни с мъка и гной. не го лекува нито спирт, нито хероин, нито нищо. и си мисля със страх, че душата ми е закърняла и писането никога няма да се върне. когато се върне, не ми се вярва. всеки път е все по-истинско и боли със силата на разбито сърце. най-ужасното е, че не ме спохожда за нищо. за музика, за приятели, за съзерцания, за... нищо. празна черупка ставам, а с годините тези отсъствия са все по-дълги. като да не се прибираш в самия теб. все едно живееш в чуждо тяло и липсваш миризмата си.  страхотия. не знам кое боли повече - когато дишам болката си и не мога да спра да пиша или когато нямам какво да напиша, нищо не излиза, а крайните срокове ме натискат в гъза - защото никой не го интересува, че нямаш муза - писането за пари е адски огън, на който се пържиш като яйце пльоснато направо върху котлона. слава богу с времето става занаят и просто успявам - независимо от музата, да пиша. но другите ми текстове изчезват като праисторически птици и дори не мога да си спомня имало ли ги е... аз ли съм ги писала тези неща, които освен всичко ми се струват от бездарни по-бездарни и незначителни като нищо на света. господи, спаси ме от мен самата.

нали?

само спомени и нищо дето да си струва да го помниш. никой по-точно. дъжд вали, а аз съм сама и няма с кой да изляза дори на вечеря. докато любовта готви вечери за други, които очевидно са си намерили с кого да вечерят. пълно е с хора, но никой не ми е на сърцето. всички са ми еднакви. маловажни. не ме трогват. мъча се вълшебство да видя. някъде без цензурата на телевизията и прочие. после се прибираме с мотора в дъжда и е приказка, само двамата, вода и смях се стичат по врата ми. но няма я онази припряност от преди, онази неринудена реалност на прясното тяло и непознатия допир. няма и нещо, което да си струва да направиш пак. няма и нещо, което да  си струва да опиташ с някой нов. опирам се на любовта ти. мъча се да съм тази, която искаш. и съм. дори без мъченията. пристига спокойствието, то се крие, някъде под леглото ни, ако изобщо имахме легло. не са ми останали приятели, впрочем. защото се превърнах в амбициозна кучка и работохоличка, каквато впрочем никога не съм била. впрочем. е тъпа и ненужна дума. трия я няколко пъти, а после пак я написвам. мисля си, че нямам никакъв талант. дължа пари. гадна съм. затъпяла съм и търпението ми се е изчерпало. мразя хората, споменах ли го. апатична и кисела съм. потъвам в едно безразличие и някак се харесвам такава. не е добре.мразя се. мразясемраязясе. лъжа. не се мразя. обичам се. и бих се целунала, ако се познавах. но ако бях мъж нямаше да се оженя за себе си. странно. бих се оженила за много други, но не и за себе си. явно не съм достатъчно добра за мен самата. пускам съобщения в една празна кутия без дъно и не мога да обясня на отеснелите мозъци защо. защо имаш нужда от това. защо викаш в морето, защо се спускаш до дъното на кладенеца и искаш да му изкрещиш болката си. той няма да отвърне. няма да се впечатли. но пак го правиш. ако само един камък от каменния кладенец потъмнее, значи ме е приел, някъде там, дълбоко в каменното си тяло. и водата ще отразява лицето ми и тялото ми ще потъва в ледената вода. тя приема гласа ми, тя го запаметява и поглъща и сякаш някога го е имало. какво облекчение. и каква лъжа. нищо не съществува. успокоявам се с тези думи. не се случва, не е истинско, но нищо не е сигурно, нали?
помниш ли  веднъж те срещнах в хамбара. беше тъмно и опушено, както винаги. видях те случайно, с червена карирана риза и развята коса, седеше с познати лица, които не исках да виждам. бях със свои хора. най-близките. отразих се в очите ти, въпреки тъмнината. дали и аз не бях с карирана червена риза. слива ми се... но сърцето ми подскочи, както винаги подскачаше, когато те срещах. никога няма да разбера защо. защото аз сега съм безкрайно загубена, а ти безкрайно мъртъв. смъртта е кучка, която проваля всичко, нали?

четвъртък сутрин

вчера се случи нещо страшно през нощта. но се оказа малкия дявол. на обаждането ни се отзова доктор кожухаров, лекар в спешна помощ. а всъщност дойде една малка човешка коала с дъх на евтини цигари и глуповат хумор. добър, нещастен човечец, който се опитва да помага на другите, а сам на себе си не може да помогне. усмихна ми се на тръгване. персонаж от филм на фелини. напиши го този доктор кожухаров, каза ми ти. само той ще знае, че това е той, никой друг няма да разбере. ще го напиша, казах си. но кога...

днес ходим по улицата, около вкъщи, зяпаме старите сгради - някои подновени, други рушащи се. и на една прашасала витрина срещаме погледа на нарисувана жена. дърво, издълбано с пирограф и напълнено с много цвят. спираме се, така, както сме тръгнали да закусим. така, както през ноща не сме спали, а последните месеци сме нямали време да се обичаме. спираме се и отвътре се вижда силует на човек. бяла раста, статив. галерията е ателие. ние го гледаме, той ни гледа. гледаме се и между нас е улицата и прашната, блеснала на слънце витрина. помахваме си и той ни подканя с жест да влезем. пресичаме улицата и влизаме в прашното ателие. прах от издълбано дърво. говорим. спокойно е, когато имаш срещу себе си жив човек, а не зомби. знаеш, че можеш да кажеш всичко. няма значение. обещаваме да се видим пак. купуваме си малко дървено коте, което ще занесем на живото коте вкъщи. и пак си вървим по улицата. двамата сме, денят е делничен, софия е прашна и изнервена, хората викат и са глупави, но... какво от това. майната му на целия този истерясал свят. майната й на телевизията, на заплатата, на наема, на паник атаките. чухте ли? МАЙНАТАВИ. имам нужда да дишам, имам нужда да живея и да откривам онова вълшебство, което виждах преди във всеки ъгъл на старата ми софия. сякаш целият свят беше направен само за мен и всички букви ме чакаха да ги нарисувам. сякаш нямаше предел и не се страхувах, че светът ще свърши и ще падна от ръба му. вселената е добра и мила, показва ми пътища. очите ми са залепнали, душата е пришита с хирургически конци, но... няма нищо. всичко ще оправим. щом сме двама, ходим по улицата, живи сме и все още срещаме приятели.