и все повече ще впиваме зъби в тегобите си, ще пресяваме една и съща самота, докато не останат малки зрънца, които не могат да се разделят. самотата е една и съща. извира от собствените ни пазви. и сякаш няма дума, с която да бъде утешена. тя е вярната болка, онази, която никога няма да се откаже от теб. завираш се сред тълпи от хора и всеки срещнат си готов да наречеш приятел, но знаеш, че това никога не е действало, защо да подейства сега? после се отказваш от парите, обувките, колите, цигарите, алкохола, тревата...храната...от любовта, от циничността... решаваш, че ще живееш, заради другото. намираш си причини, които често ти се струват неоснователни. и пишеш в трето лице. за един приятел питам. хората ти се струват далечни като никому неизвестна планета и живееш сред миражите на себе си и другите. разделяш с черта онова пространство наречено "ти", оковаваш го, изолираш го, разливаш го, начертаваш му граници, основи, страхове. и тръгваш да се правиш, че си станал зрял. истината е, че всяка суета е загуба на ресурси, всеки страх смалява талантите ни наполовина. от любовта остават съвсем мънички парченца, а от приятелството има-няма двама трима (и те са много). и преди да дойде старостта се чувстваш вече древен и дори не знаеш кога се случи случката. беше миналия ноември или преди десет години? беше, когато за първи път ти взеха книжката или, когато спря да се надяваш, че любовта чака зад ъгъла. или когато котката ти умря неочаквано и сякаш всички ангели-хранители си стегнаха багажите и излязоха във ваканция. или когато най-милото момче, което познаваш си отиде нелепо и завинаги без никой никога да си е представял, че това ще се случи.
после си задаваш въпроса защо. "защо е думичка вълшебна" се пееше в една песничка. защозащозащозащозащозащобемамамумръсна. защо светът, защо аз, защо войни, защо болести, защо хората нараняват животни и дори тези от собствения си вид (което казват го нямало никъде във вселената). и се замисляш. вселената е безкрайна. има рептили, вогони и всякакви създания, които ние не познаваме и не знаем със сигурност дали са истина. само можем да си мечтаем, дето се вика. от тях има добри или лоши, някои водят воини, други поробват по-слабите раси, но никоя раса не наранява собствения си вид. това било нечувано във вселената. ми добре. елате на земята да ви проведем един бърз курс по геноцид. щото тук ги разбираме нещата.
и така всеки миг, в който вдишваш от останалия въздух на планетата те доближава до едно заветно утре, което никога няма да дойде. утрето е измамно понятие, което според мен не съществува. то никога не е такова, каквото го мислим и чертаем в главите си. сега. са казали умните хора. сега, брато. действай. утре е шибан мит и всички ще сме по-мъртви и от най-мъртвото нещо. животът е супена лъжица със сироп за кашлица. глътваш го бързо и не разбираш какво е станало. малцина успяват да си отворят очите, точно преди да умрат. а има и някои щастливци, които се събуждат малко по-навреме от собствената си смърт. егото ни кара да бъдем роби на себе си и на хорските прищевки. какви искаме ние да бъдем, какви искат другите да бъдем. а защо не какво иска вселената. или хайде по-скромно, какво иска земята. това не знаем. но знаем, че някакси трябва да се продаваме и да умеем да се адаптираме. друго какво? да се образоваме, щото, ако скоро не запишем висше, само някакви глупави спомени от къмпинги и палатки ще ни станат. а, да и как можах да забравя: да имаме деца. с това всеки втори е жигосан като нещастна крава в тексаска ферма. задниците ни горят от възмутения белег на общественото мнение, което само по себе си също е задник, който не искаш да ти показват. нуждата да си значим, полезен, умен, красив, слаб, фотогеничен, успешен, богат, със здрави зъби и хубава професия. а какво да кажеме ний с гайдите. само ще измучим и ще се свием в черупките си. рогата ще си заврем отзад и ще замълчим. няма да пишем стихове, защото всичко хубаво е казано, всичко смислено написано и сякаш смисъла е отдавна забравена фабула, в която няма магия. всичко е чисто и просто схема, късмет, математика.
или ще се взираме някъде в небето, докато видим кораба-майка. много от нашия вид това правят цял ден по улиците. чакат, някой да ги отведе далеч оттук. ако имат този късмет, но едва ли. адаптацията неуспешна. шопенхауер беше прав.
