и в буквите и в словоредите,
ние, жените пишещи, си приличаме.
с една или друга сълза по-малко прокапала
с някой и друг яд, сключен зад гърба като заклинание
с повече или по-малко нарцисови изражения
и с вечната вяра в мъката.
от нея черпим букви и изливаме
световъртежи.
от нея стискаме копнеж
и рима,
запетая.
тя се спуска никотиново по вътрешните
канали на вдъхновение
и може да остане тук с месеци или години.
не я пропъждаме. с нея вадим хляба.
с нея вадим умни стихове.
с нея спим и се събуждаме.
до нас е тя като вярна котка.
тъгата пълни бялото платно с черни мравчици.
и влива се в пазвите на четящите.
спуска се като онази топлата, текнала,
докато се прибираш сама,
докато нещо отново не е на мястото си
и извиква тракането по клавиатурата,
за да го нареди.
веднъж завинаги.
до следващото мъчно утро.

на актьора

прашасалите улици отразяват
вътрешното ми бездействие.
сурово е.
когато скуката наляга мислите.
празно е.
без теб на раковска.
дупка, която не се пълни с чужди усмивки.
познат глас заглушава тъгата ми.
само за миг.
после единствено сама съм себе си.
докосвам празното пространство.
и мисля за отлетелите гълъби от покойника.
отилитат като теб, някъде извън маршрута ми.
сърцето крие съкровищата на кратките споделени
мигове.
заплитам себе си в мъката. и вече не личи
къде започвам и къде
завършва плетката.
уморено съзнание...
"вътрешно наложени противоречия
на съществуване"...
балонът с водовъртежните мисли
се пръска в дъното на латексовата си същност.
и пътища назад не намирам.
опората е в земята.
където обелвам колена...
а после идва тишината и отказва да си тръгне.
музиката боли в окончанията си.
имам я и в сънища.
където срещам теб, но не мога дума
да ти изрека...
ти ме отминаваш и слънцето събужда клепките.
до утре.
до утре вечер,
в другия спектакъл!