за онези спящи очи, там далеч от мен, в бялата стая на съзнанието си. не се заключвай вътре, излез на слънце, пролетта идва, а пейките на покойника винаги са заети. 

не беше нужно, толкова да се стараеш... не беше нужно, просто. животът е във вените ти още. а тези, които те обичат се борят насън за теб. the plesure and the pain, нали ми каза... по равно от всичко трябва да си вземем. това е пътят ти, нали. но спящите ти очи, аз чакам да ги видя. и да те прегърна, силно, както ти умееш да прегръщаш. хубаво. 

всички те мислят, а ти се събуждаш за малко, после уморен заспиваш. е, отспа си, нали все ти се спеше. не беше мечтал за толкова сън. и за толкова срещи с мама, старите приятели и всички, които са дошли да те видят. макар и спящ, казаха ми, че си знаел и чувал всяка дума. 

аз... ти пиша. това умея. всеки ден по малко и някак загнезден си в мислите ми. изскачаш в съня ми ненадейно и дори насън учудването ми е огромно. но и радостта. от срещата със сините ти очи и нахилената ти мутра. никога повече не се преструвай на непознат, дори на шега. не мога да си простя последната ни среща. не те погледнах, седях на сантиметри... и дума не си казахме, от лигавщина. а вече толкова дни не мога да те видя, не получавам отговор на съобщенията си и вече сутрин не грее името ти върху дисплея ми с "как си, хубавице". Мечка.
чакам те. а дните са вироглави телета, плъпнали из времето, вселената е сгъстена, мислите ми те достигат само в осезания. и мъчно ми е и тъмно.