ден като ден

дори поетите днес са омерзени и повлияни от новините и от държавата. вечно случващият се хаос, вечното недоволство и поредната студена зима, която наближава. а аз колкото по-високо се изкачвам, толкова по-тъжна се чувствам. от деня, от улицата, от всичко. старея ли или съм преуморена.,. розовото е все по-рядко и по-трудно намирам прекрасното. но всичко отново и пореден ден е само момент. излетял, умрял, сбъднат сън. живейте така все едно сънувате, казва дон хуан. смело, решително. дори в сънищата си понякога забравяме да сме смели.

човече

най-тъжната песен си я пазя за най-тъжните дни. отмервам тъгата с тъгомер. крия се зад пердето в стаята и не мисля да си подам дори пръстчето на крака навън. когато ми е тъжно, плача за всички несбъднати сънища и за всичката болка, де що някога е била. смешно е. но сега не ми е до смях. сълзи събирам, не в капачка от ракия, а в капачка от шампоан, защото днес и топлата вода я няма, точно както усмивката ми. после си казвам, че съм неблагодарница - криворазбрана нещастница, която се тръшка за глупости. но накрая стигам до заключението, че това съм аз - тук и сега. чакам да пуснат парното, студено ми е, хладилникът е полупразен, а аз съм просто човек. малък и по човешки слаб.

сякаш искам, сякаш знам и сякаш искам да съм там...

и денят лети сред хора и прозорци... срещам ги анимационни герои, всеки в своя нарисуван свят
и аз сред тях
типажче
с цигарка в уста
и шал на рамената
пускам въдица пред фонтана на Народния
и се измервам в кривите витрини
на олющените улици
студено е,
допушвам, тръгвам...
днес не кълве,
но и утре е ден