излетяла сребърна частичка

колко много спомени,
а колко малко е сърцето да ги събере всичките.
сега живея с удоволствие, свалям шапка на вселената.
понякога се помещавам на мястото, където отиват изтритите букви
бързам, а съм тръгнала заникъде,
но се целя точно и премерено,
виждам само този, който искам!
вещицата е забравена и е престанала да съществува
няма я и няма да я има...

... и се търкулвам през очите си и през състояния,
които бяха... ти си въздух, ти си смисъл, ти си всичко....
а днес си въздушно прозрачен, не зная как изглеждаш,
отвикнах да гледам лицето ти
и помня само вяли очертания
седиш в периферията на зеницата ми,
никога в анфас, винаги далеч.
цветно петно или част от обувка,
объркана поза, неправилно експониран,
осветен филм,
излетяла сребърна частичка.

...толкова мъртъв, колкото някога бях и аз.

една любов, дошла ненавреме, се опита да ме убие.
една отминала гримаса, изкривяваща ъглите на очите ми,
се опита да се вмести в малкото ми тяло,
докато казваше, че нищо не опитва.
опит. опитност.
на поробванията.
сянка зад завесите, наместо слънце.
светлината е за телата гъвкави.
сянката спи при кошмарите.

всеки път, когато те сънувам е вик за събуждане.
страх от това да не ме сграбчиш отново за гърлото.
няма грешен път, каза ми.
всичко е простимо, казах ти.

после се сетих, че тези думи са крадени.
крадяхме думи и мигове като първите крадци в историята на краденето.

простих ли ти, се питам днес.
не зная...
по-скоро да.
но простих ли на себе си, слабостта?
ако днес бяхме мъртви, по-малко щях да тъжа.
в смъртта има упование,
а в живота винаги нов копнеж.

"Ще се престрелваме с думи, ще си пращаме писма, ще измисляме и украсяваме, ще те разочаровам, ще тропнеш с крак, ще съм безсилен, ще изтлее нещо, което дори не се е разпалило..."

пророчески думи, по-мъртви и от самата смърт. и равносметка, че всичко загубено винаги се намира от някой друг.

 

не си струва

усмивки на лицата, гледат ни през екрана. лятото пълзи към тъмната си дупка в която ще живее до другата година. все по-зрели, големи, силни сме. но в сърцата деца с окапани тениски. аз се спускам по пързалката на въображението, а ти ме държиш да не падна. срещнахме се през зимата. а ето, че зимата пак приближава прага ни. но сезонът е празна величина, едно нищо, натъпкано с нищо, щом ти си тук и ме гледаш с очите си - гора. 

поетите откъсват страници и зее музата - отворена врата. шумно я трясва на сбогуване. "за да ме помниш и да дишаш с мен", казва им. а ние не щадим думи и брътвежи, замеряме се с хартиени лица и се друсаме с писане, като първите хора открили дрога. не си струва да се живее, заради нещо, което не те поробва и не ти изстисква въздуха през дробчетата. не си струва да си тук, ако не гориш като последна клечка кибрит.