пак ми е влажно-каково. сплескано... мечтите сбъднати наполовина. душата спечена без никва причина. рефлексно, в това време на годината, се чувствам зле. застудява или меко грее, няма значение, аз съм минорна всеки път.  нещо, недовършено сякаш ме чака пред вратата, сякаш съм забравила някого... сякаш нещо пропускам... в това ли е глупавият рефлекс да ти бъде депресирано по инерция, дори и когато всичко е наред? или просто нещо пропускам, вътрешно, там... някъде.. спомням си го и ми е на върха на езика и пак не знам какво е... или кой е... свикнала съм с това парене в стомаха, с тази мека тъга... и в дъното на окото си да пазя сълзата. за всеки случай.

нещо,
да ме жегне,
да ме събори,
да ме постави на колене,
да разбърка косите...
да попие по всичките ми състояния.
да падна,
да стана,
да летя,
да пълзя,
да се притискам, 
да бягам.
да съм жива,
тревожна,
истинска,
грозна.
нещо за ядене, нещо за пиене, нещо за слушане, нещо за гледане, нещо за докосване...
нещо... с едно единствено условие - да преобръща светове.