трета нощ плача като мъченица. сънищата отново ме побъркват. все по-реални, потни, драматични. от къде се появява онова лице? заровено преди месеци. аз му се моля и се терзая и гледам чертите му. устните, веждите, толкова ясни, колкото никога денем не съм се вглеждала. а той е камък непристъпен. скала невзрачна. аз плача, плача и сълзите си не забърсвам. коленича и се моля като просяк. като в тъп стар и пожълтял сериал. така се вживявам в скръбта си, така се впивам увиснала като котка на врата ти.

почти възбужда тази скръб. така настойчива, тягостна и пълна с "любов". от онази невротичната. която мести планини, подхожда безумно властно и има вкус на преспи сняг, толкова е студена. мирише на спрели часовници и душегубно разстояние. обвива шията като змия и иска само теб, само теб. само от твоята топлина живее и само с твоята кръв се храни. 
благодаря на господ, че прибра отдавна това ми лице.

този парфюм
напомня на теб и зимата
зимата беше
завита до ушите
гола
под юрганите
когато нямахме
нищо друго
освен себе си
цветовете под прозореца
сиви и кафяви
шумът от трамваите повдигаше завесите
минувачите-безразлични към нашата любов
а ние безразлични към техните чадъри
нощта се изнизваше
като диханието ти
скрило се зад ушната ми мида
преди да заспя
и се унасях в косите ти
и сънувах дъжда
и се будех с облаци в очите
сиви облаци
като зима
като вятър
като сняг
а когато тръгнех
по скованите улици
джобовете на палтото ми
бяха пълни с въздишки

сезони

спомням си първите ни разговори
опознавания
музиката, която обичаш
къде живееш
колко често се прибираш
имаш ли минали болки зад гърба си
и на кого съм ти напомнила
при първата ни среща

постепенно

как пиеш кафето си
и колко дълго се прозявам сутрин
вечер пеперудите кацат на вратата ми
и колко обичаш да мокри дъжд лицето ти
пролет лято есен зима пролет лято есен...
търкаляха се месеците
морската вода се редуваше
със снежните преспи
после пак цъфват черешите
и ето ни тук все така
наши
лети времето, понякога за малко спира
няма определеност никаква
но и няма значение
констатирани сме
в животите си
и това е истина

шията ми е ревнива
извисява се
когато гледам други жени
пращат ти целувки
искат да те имат
пудрят ти се и се смеят
насреща ти

но особено ми е любимо
когато поставяш точки
или запетайки
пред нечии глезени
тихо им се навеждаш
и се смееш  с онзи смях
сякаш само ти съществуваш

после те гледам как отмяташ коса
кръстосваш крака
като госпожица
а след секунда
с два лъвски подскока
си на сантиметър от мен
захапваш ме за вратът и измъркваш
ах тиииии
ах тиииии

потапям се до кръста
в казанът на Забравата
винаги успяваш да ме разсмееш
а понякога и да ме разплачеш

ю ар съч а биг шит, крещя и се давя, заливат ме вълни,  целия бряг заливат и хиляди хора насядали по кърпи, шезлонги... аз тичам все с деца в ръце и се препъвам, залива ни студена, солена вода и ей сега ще се удавим, а нали знаеш как ме е страх от удавяне, точно пък мен. бързам и знам, че е нищожен фактът от предния сън, че с теб се скарахме и се разделихме, на фона на това, че всички ще се издавим като мравки, сега тук, на този странен плаж в тези солени и студени води. но ми е още по-гадно и най-вече заради това, че теб те няма и няма да те има, а не толкова заради това, че всички ще умрем. събуждам се.

never again
шепнейки
тихо
казвам
на глас
мисълта си
и ако искам вече
мога да си обръсна главата
да си татуирам нещо на врата
и да нося розово с оранжево
с лилаво, със зелено, с ....
ЦВЕТОВЕТЕ НА ДЪГАТА!!!
само ако го поискам...

как нямаше един
който да има душа
който да пее със струните на сърцето си
и да разбира поне малко от джаз
как нямаше един, с  който
да се посмеем в тези дни последни /но тя си тръгна/
те смеят се
но не е смешно и за мен
аз слагам мислите си на перваза
и се преструвам на непонятна
като бялата мишка, която сивите
изядоха
защото беше различна
чета им омразата в очите
заради това, че няма да летят като мен
а само ще пъплят

искам да си сложа чувал на главата
в тези последни дни
и да изчезна
но ще изтърпя и последното
защото ПОВЕЧЕ НИКОГА
няма да ми се наложи
да се преструвам, че съм като тях

защото ПОВЕЧЕ НИКОГА
няма да ми се наложи 
да крия грижливо 
КОЯ   СЪМ   АЗ

поетите ли винаги са
така нищожни
в чувствата си
олетели
малки и невзрачни богове
само те страдат и пеят и пият
само те екстазират
с някого някъде
само те падат пиянски пред
бар на иван асен
и само тяхното чело
държат нежни
провинциалистки
в ръце

чета нещата ти и леко се улавям
че настръхвам
като котка в здрача
към прозореца впила око
 но просто не зная
дали е от теб
или от поредната песен на скин

втори път да се излъжем няма да се случи никога
щастливи сме в собствените си гнезда
разперваме криле по празници,

но досега

дойдоха чакани от векове
дни, миражи, просветления
дебнат пред вратата
кога ли ще я ритнат с крак
и ще влязат
като неуморни хлапета
развяли накапани тениски
и с филии в ръцете
смеят се душно
и сякаш са хитри, сякаш могат,
сякаш имат криле динозавърски

откриват ми се хоризонтите

които мечтая от вечност и половина

имам сърце за двамина

и внимание! смятам да го използвам

 и видяха очите ми "той е жив, той диша, той смее да не е тъжен"

и струните на китарата ти чуват други уши
гледаш слънцето заедно с други очи
нощем друга ръка те е завивала
и пред огъня с други си присядал

и ето, че изведнъж теб те няма
и никога не те е имало
като любима илюстрация от книга
като куче, което галиш на улицата,
като пещ с прораснала трева

а аз ти написах няколко стиха
които ти дори не прочете
беше прекалено зает да четеш
своите собствени

от едно време насам, чакам подходящ случай, час от денонощието, голям празник или затрогваща случка, които все не се случват. чакам да удари полунощ, да се срещнем след години случайно някъде по света или някоя сутрин да се огледам в очите ти и тогава ще дойде времето. но не идва. не идва новата година, когато сме заедно и в дванадесет изгрява зарята над очите ни, не идва моментът, когато си толкова тъжен, че искаш да се опреш на рамото ми, само за момент и да поплачеш. рождените дни не са достатъчен повод, не духваш свещите на тортата си в мое присъствие.

но знам, че един ден, дори след много години, ще успея, без да те уплаша, без да те карам да се чувстваш длъжен или виновен, без да премине ток през главата ти, без това да има смисълът, с който се очаква да е натоварено, аз ще намеря повод и начин и случай... просто да ти кажа, че те обичам. и винаги съм те обичала. по онзи начин. както само теб може да се обича.

но ти си го знаеш, нали?

аз съм онази, дето тича по улиците безспир и развява коси, мокри сандалите си във фонтаните и дъвче дъвка нагло в лицата на непознатите.... но на нея и умира любовта към родния град с всеки изминал ден все повече.
искам да изчезна. като невидимия тонино. като героинята от последната прочетена книга, тя мечтаеше да е невидима. ако си тръгна, знам, че нищо няма да се промени и при завръщането ми сградите ще са все същите, хората все така луди и слънчасали през лятото, мрънкащи през зимата. ето, че и аз съм една от тях. малка кукумявка, която мечтае да лети с орлите.