пътища, пътищата ме повикали, с прашните си ходила, с пътеките си вечни, напукани, неравноделни. ето ме едвам дошла, заминавам пак. пътят, пътят ме владее, пали ме и ме обича. без значение в коя посока. навсякъде има смисли, тревички, охлюви, пясъци, вълни, шарени хавлии, момичета развяли роклите, момчета свирят на китари. аз се вълнувам при вида на белите платноходки.  летя, летя.... i`m flying overseas. свободна съм и млада и живея дните си, както аз пожелая. другото не ми е важно. само половината сърце, което ще ме чака да се върна.

back to da rulz при мойто първо либе...

музиката ще спаси света. казвам ви го честно и отговорно. музиката, те издига над земята, кара те да плачеш и да хълцаш от щастие, изкарва наяве всичко, което е вътре. музиката е истина. за този, който не го разбира, няма да има спасение и той вечно ще се лута из тунелите на съдбата си. 

за три нереални дни погълнах и раздадох толкова много емоция, че в момента съм истински емоционален труп. срещнах любими хора, бях с любими хора, изпълних си душата и я пръснах по шевовете. до такава степен, че днес ми е все тая за другото. 

усещам как ще ме блъсне безпричинната тъга. ще се разлее като боза по краищата ми. но знам, че е в реда на нещата след толкова сълзи от радост с тихи стъпки да дойде и депресията. има захар и сол, на равни части. точно както аз съм добра и зла. на равни части. 

за огромно мое съжаление, обаче... в днешната среда няма как да раздам от това, което получих. а и никой не иска да вземе нещо, което не разбира.

уморявате ме безкрайно с вашите щения. не издържам на тласъка от непрокопсаните ви желания. твърде е тънка предпазната ми обвивка и твърде ми е изнежена сърцевината. ужасно безразличие обвива глезените ми и се спъвам сама в сянката на недоносените ви терзания.

мрачната страна на сърцето ми
контрастира със слънцето в прозореца
ще има ли ден, когато ще
стъпя на земята, няма да плача
и няма да сънувам очите ти
ще има ли залез, когато ще съм изпълнена
и нищо няма да липсва
всичко ще е спокойно
като гладко и тихо езеро
ще има ли нощ, когато
котки нямат да плачат под прозореца ти
и няма да се будя,
от страх, от горещина или студ
няма човек, който да може да понесе
всичкото
стаено у мен
усещам за пореден път
че губя нишката
дори талантът ми изчезва
за музата да не говорим
аз мога дълго да се мъча
дори да няма нищо
и после да се смея като луда
сама на себе си

безтегловност понеделнишка. загубвам смислите, изплъзват ми се често. поне една цел да си поставя искам, ако не постоянна, поне временна. но мисълта за нас, теб, мен, изпълва съществото ми докрай. учудващо настанена и приютена, а за толкова кратко време се случи и някак й повярвах. естествено, че щом си тук, до мен всичко има смисъл и значение. и защо пък не?