И ето как се получава. Днес си тук-утре те няма. Логично?
Имах един стих, сигурно съм била на не повече от 15:

"И крачката е кратка, тъй лесна, особено ако е скок"

И това, което най-много не ти се вярва- точно това се случва. Винагивинагивинаги...
Нямам идея как.

Сънувам, сънувам и в сънища се губя

"Когато момче хвърли камък в Африка,
мога да се обзаложа къде ще падне."

Говориш насън. Кроасани с крем брюле. Два броя. Жега. Луна. Завеси. Стари мисли, стари миризми... напомнят на отдавна. Пица Пеперони. Въображението работи на 6... Оф, събуди се пак онова , което го бях трепала с лопата точно отгоре на главата... And I never felt like this before... It`s such a cliche... ама не е...

И сънувам за пореден път Старото село. Сънувам го веднъж опустяло и празно и веднъж пълно с хора, отвсякъде прииждащи, седящи по поляните пред къщата ми. Къщата на баба и дядо. Тях ги няма. Само аз съм там, с фотоапарата и правя портрет на майка ми и една черна котка. Чудя се "Откъде по дяволите са дошли всички тези хора?!" Млади хора, с раници и багажи, седят край пътя, пушат и се смеят.
Тръгвам по старите пътища. И вървя, вървя без умора до Границата. Спирам се, не поглеждам назад. Всичко е същото, толкова ясно, никак не е размазано, не е като в сън.
Будя се с желание да запаля колата и да карам 300км до там, само за да видя има ли ги тези хора от Сънищата и още ли е там малката стаичка на татко, на вторият етаж от ляво. Пръстеният двор, кладенеца в градината, черницата точно до къщичката на кучето, и кошарата с овцете. Помня всичко. Миризмата на боб, и как светеше лампата в 4 сутринта, когато всички ставаха и тихичко варяха млякото. Гласът на баба. Толкова мек и простичък, помня дядо, вечер се прибира и закача калпака си зад вратата на закачалката. Виното, вечер в каните и непоносимата жега на Лозето.
Детството не е чак толкова далеч. Тук е. Или в сънищата. Поне.