Усещания

Напуснах работа. Работа, която търсех и мечтаех. Тази работа, в която ще управлявам, няма да ме управляват. Тази работа, където ще правя каквото аз намеря за добре и никой няма да ми виси на главата, да ми крещи за срокове и за закъснения от пет минути сутрин. Имаше известна свобода. Имаше ги и моите хора. Имаше чувството за принадлежност към това място. Естествено появиха се проблемите. Имаше личности, с които сблъскахме рогата. С другите пак си останахме ние. Но място за мен вече нямаше. Аз сама си издърпах стола и останах права до края на играта, докато не спряха музиката, всички седнаха, а аз стърчах по средата чужда на себе си и на останалите. Естествено, отново, направих голяма драма от въпросната ситуация, но само в собствената си глава. В това съм най-добра. Драматизирах няколко денонощия и подложих на китайски мъчения съвестта си и цялото си същество. Какво пък... Само аз имам право да измъчвам себе си така. „Случайно”, отново, се запознах с един ключов елемент. Той ме навя на мислите, които знам от дете: ние сме неповторими и еднакво важни за Вселената, но все пак сме прашинки. И всички терзания, които бях създала се стопиха за една нощ. Странно. Сетих се за изгревите на морето. За залезите пред блока, които чакахме, за да играем в тъмното на криеница. За тъмнината в душата ми, която имах през цялата зима и за това колко трудно се отърсих от всички демони. Как пролетта ми донесе надеждата, която чакат повечето от нас, но никога не я получават. Аз я имах. Имах всичките си усмивки, щастливи мигове и сбъднати надежди-събрани в една кошница. Бях претворила от черното - бяло, а сега някой или нещо ме дърпаше за краката и искаше да ме върне някъде там. Някъде при ужаса в главата ми. Сетих се за Землемория. Обърнах се, погледнах черната Сянка, която винаги ме следваше, с намерението да ме унищожи - и трънах към нея. Тогава тя започна да бяга. Аз я гонех. Преследвача стана преследван.
Свободата е единственото значимо нещо. Но Свободата не просто като понятие, като дума изписвана в речника, на буквата С. Тази Свобода, чието значение създаваш за себе си в годините. Свободата да бъдеш единствен и неповторим и никой да не може да бръкне в душата ти и да пренарежда стойности и принадлежности.
Усещайки как сама се затварям в собственото си съзнание като в онази японска анимация, си спомних всичко. Надигнах глава и се огледах. Кое ме накара да заспя за цял месец? Нали все се опитвам да се държа будна. Знам, че повечето хора, спят с отворени очи през цялото време, буквално проспиват живота си. Аз заспивам отвреме-навреме, можеби е нормално... но неискам да си го позволявам. Прекалено скъпо ми излиза тази дрямка, след време. Когато за пореден път си спомниш кой си, започва една лека самоирония. „Е, хайде пак сега....” Усмихваш се снизходително на себе си, махваш с ръка и питайки се „Още колко пъти”, продължаваш по друга улица. А там дупките са съвсем нови и други, а за теб е задължително да се проснеш в тях с двата крака. И все пак... „Човек не влиза два пъти в една и съща река”, вярвам го, както винаги съм го вярвала.

Вървя си по улицата.
Отпред има дълбока дупка,
Аз падам в нея,
Изгубвам себе си... Слаб съм.
Грешката не е в мен,
но ми отнема цяла вечност докато намеря пътя за обратно.

Вървя по същата улица
Отпред има дълбока дупка,
Преструвам се, че не я виждам,
Падам отново в нея,
Не мога да повярвам, че съм изпаднал в същото положение.
Но грешката не е във мен,
И ми отнема много време, за да изляза оттам.

Вървя по същата улица
Отпред има дълбока дупка,
Виждам я,
И падам отново в нея... по навик (!)
Очите ми са отворени,
Знам къде съм.
Вината не е моя,
Излизам веднага.

Вървя по същата улица,
Отпред има дълбока дупка,
Заобикалям я.

Вървя по друга улица.