Съвсем "случайно" се случва всичко. И под всичко имам предвид действителността, която ни заобикаля днес. Или илюзията, в която живеем. В която живея аз, защото няма две еднакви действителности. Преди повече от година съм написала тук едно кратко "съобщение", за да отбележа себе си в блог- пространството, а после съм забравила. Днес го откривам и виждам, че на 7 Ноември съм търсила своята котка. От обява "продава-подарява". След месец или два съм я намерила и сега моето "пухкаво мъниче" е на повече от година и тича след пчелите и пеперудите по двора. Сякаш си имам дете. От момента, в който съм го видяла за първи път , до сега. А рожденият му ден е на 7 Ноември. В деня, в който аз го исках и "много си го търсех", неговата майка с очи на еднорог го е изстреляла на бял свят, заедно с още две негови братчета. А аз си мисля, че тя дори не е подозирала за съществуването ми. Дали?
В една студена декемврийска вечер, отидохме да си го вземем, котешкото ми дете. Аз като една истинска приемна майка, обещах на родната му, че ще го обичам и никога няма да го изоставя, и го скрих в жилетката си. Тя със сигурност ми повярва и разбра, че нейното котешко дете, със сините очи, ми е толкова нужно, за да създам уют в празната и куха откъм топлина къща. Така се надявах. Седнахме в колата, аз сияеща като малко дете на рождения си ден, мъжът ми с физиономия: "Е, най-сетне си доволна". Обърнах се към него и му казах:
- Сега вече нямаме право да се разделяме, наистина имаме нещо общо, имаме котка.
Той поклати положително глава и се усмихна. Толкова се бяхме вживяли в ролите на родители.
След една седмица Мечо Пух, котешкото дете със статут на човешко, беше забравил ужаса от раздялата с майка си и братчетата и спеше в леглото ни. Мъркаше с пълни сили денем и нощем.
До деня, в който се изнесохме, аз, всичкият ми багаж, котешката тоалетна и Мечо. Аз, "нищо-неразбираща", той, с ясното котешко съзнание, че краят е настъпил. Толкова по-зрял е от мен.
Няма коментари:
Публикуване на коментар