I think of you in colors that don`t exist.

9.12.2010 г.

* * *

какво като не си красива
нали той те обича
нали си му достатъчна
нали нямаш моят зъл характер
нали за всичко му отстъпваш
нали си го обгрижваш
сутрин обед вечер
какво като не си красива
слаба и висока
нали за него си една
нали на всичко отговаряш с да
нали мълчиш когато той говори
и не е нужно да ти се повтори
донеси ми чаша
лъжица
хляб
подай солта
***
бъди щастлива
и не се оплаквай
нищо, че съм зает със себе си
но не само
също
със колата
със зимните й гуми
с майка и татко
с баба
дядо
с огледалото отдясно,на което му се е напукала боята
и трябва да го пръсна утре вечер
само за осемдесет лева
с отстъпката, разбира се
ти какво си помисли
после ще ти купя рози
но само ако ми припомниш три пъти по телефона
и веднъж на живо
ах, а колко е хубаво да сме семейство
и да ми родиш деца
сега на мига
а не като нея
нали тя не искаше
сигурно защото не обича децата
незнам
а аз й дадох всичко
и сватба и направих
и поканих всичките си приятели
и приятелите на баба ми
а за тези на майка ми
се бяхме разбрали
е, не можеше да заминем на сватбено пътешествие
ама нали ни купиха кола
два дена преди сватбата
добре, че... иначе и нея трябваше да делим

и какво като не си красива
нали си мъжко момиче
и нямаш нейният зъл характер
и нейната неспирна уста
която се затваря само с шамар
единствено
но и това не е сигурно...
съсипа ми живота тя
нервите
и най-вече стомаха
получавах киселини
а ти... ще отидеш ли до аптеката, моля те
за още един талцид

не

Супер ми е болно, супер ми е тъпо, искам да изровя една дупка в земята и да плача, да викам, да крещя, да блъскам и да се противя срещу всичката тази гадост... заради всички вас, болните, плачещите, крещящите, противящите се на Тази реалност...
...
всички

прости
недорасли
болни
бедни недъгави в душата си и в тялото си
хора
на планетата
...

заради цялата нищета и сивота в зимния декемврийски ден
заради ВСИЧКО
което понякога е смешно, да
но на мен в повечето случаи ми е супер тъжно
и не го издържам
и искам да ида някъде, където това го няма
има ли такова място, кажете ми къде е?
аз не я издържам тази реалност
сериозно
наистина
немогаповече...

... а после ще заровя дупката

26.11.2010 г.

Време

искам да притежавам времето си. моето. моетомоетомоето собствено време. искам да правя коледни играчки и картички и сладки. и да се сгуша до теб под пухеният юрган, а навън да валииии... тихо, тихо да вали, а аз да потъвам в меките ти топли ръце. обичам те. това го знаеш.
хубава е зимата, когато чакаш за първи път снега с нетърпение (дъската и тя чака на тавана) и когато има кой да завива отвитите ти рамена. но не и просто "кой", а ти.
имаме си всичко. за коледа. и само се моля да остане.

* * *

Мушвам премръзналите си ръце в джобовете на палтото, при топлите кроасани, които току-що купих от пекарната на ъгъла. Вървя по заснежената улица, вятърът издига нагоре-надолу червеният ми вълнен шал. Сутрин в неделя. Всичко е притихнало, беззвучно вали снегът над тихите покриви.Бяла-белота. Представям си те как се гушиш във възглавницата и се свиваш на топка под одеалото, белите ти, топли бедра и косата с миризма на джинджифил и лимон.

12.11.2010 г.

Понякога

понякога ви чувствам близки
макар да сте далеч от мен
макар и никога да не съм ви познавала
макар и само в сънища да съм ви срещала
или отдавна да сте мъртви
или през дебрите на краткото си съществуване
за миг да сме се докоснали
през хилядите светове
безбрежни
на енергии и недомислени усещания

понякога но не и винаги
понякога не съществувате
през тънките прегради на лицата си
през непрозрачните стени на домовете си
където никой не достига
дори и моето въображение

10.11.2010 г.

Гъба

Трудно е. Да вярваш и да бъдеш себе си
в тази (не) реалност, тук, сега?
Трудно е да имаш мечти и
да обагряш хоризонта с усмивката си,
да се раздаваш безспир на другите,
да имаш път и посока.
Трудно е,
докато седиш в офиса на изкуствена светлина
и се превръщаш в малка гъба, поникнала някога,
но никога не пораснала достатъчно,
че да я откъснат.
Трудно е,
докато си блъскаш главата над поредната
незначителна глупост
която някой е измислил и смята за значима.
Трудно е, защото всъщност нищо няма значение
освен самият теб и топлите завивки вечер,
но от теб се иска да не бъдеш себе си
или поне не и през деня
да не се показваш на другите,
да се криеш зад нормалната си маска
защото си... странен?
какво подяволите значи тази дума
непонятен съм!
уравнение с повече от едно неизвестно
което няма решение,
но въпреки всичко виси в пространството
с жестоката категоричност едновременно на силата
и на безтегловността

По-лесно ли е да играем ролята на неразбрани
или най-добре да се слеем с тълпата?

Но винаги винаги ме е било страх от Тълпата
и както казваше Сенека, тя е единственото,
от което трябва да се пазиш.

синът на Скулптора

Разказвах ли ви за сина на Скулптора?
Живее в старата къща
Говори с призраци
Веднъж ми каза, че сънувал Марлене Дитрих
и колко хубава била и жива
а преди час разказваше колко срещи е имал
със извънземни цивилизации
още преди двайсет години
Другите го слушат от уважение
и само кимат безразлично
но знаете ли
аз му вярвам
на всяка казана дума
и дори тайничко му завиждам

9.11.2010 г.

само тя ви остана сега

Да чуете тишината ли искате?
Аз мислех, че я чувате постоянно.
В главите си.
И докато се вслушвате в нищото
дълбоко в празните си гърди
докато ви се иска да изкрещите
но наистина от празно пространство
не излиза ни звук
ни стон.

оф оф оф

от гнили ябълки и глави на риби - уморена съм
от мнения като задници и задници-мнения, също
най-обичате да си чешате езиците
един на друг и един в друг
а сами не издържате на образа в огледалото
от самовлюбеност и празна суета, погубвам се
защото не мога да спра да се терзая
за хорската глупост,
за нищетата в очите ви, за празните ви скутове
и затова, че аз нямам нищо общо с вас
и никога не съм имала

а светлината навън е някак особена
сякаш наближава потоп
но едва ли някой ще го забележи
защото няма да спрете да критикувате,
дори докато ви се пълни устата с вода

3.11.2010 г.

Sometimes I feel the same

Сам Шепърд-интервю за Paris Review / източник списание Либерален преглед

Чувал съм писатели да говорят за „откриването на гласа“, но за мен това не беше проблем. Имаше толкова много гласове, че не знаех откъде да започна. Беше великолепно, наистина; чувствах се като някакъв откачен стенограф. Не искам всичко това да прозвучи като халюцинация, но наистина наоколо се рееха неща, и аз само ги записвах. Бях очарован от начина, по който те се структурираха от само себе си и всичко изглеждаше така, сякаш естественото място за него е сцената. Когато авторите говорят за някакъв глас, те изглежда имат пред вид един разказвачески глас. По някаква причина моите опити в областта на разказното изкуство се оказаха някак истински объркани. Нямах този вид глас, но пък имах множество други, по-различни, така че си казах, е, какво пък, тогава ще следвам тях.

28.10.2010 г.

Still the same

поетът е поет
и си остава такъв
дори да го затвориш в кибритена кутийка
и да запушиш устата му с тиксо
дори да скриеш небосвода му
и да прережеш пухестите ангелски крила
дори да спреш да го четеш
и да го напуснеш
дори да го ненавиждаш
и да му се усмихваш с презрителност
дори да се мислиш за по-добър от него
за по-талантлив или по-красив
дори да го срещнеш на улицата
и да го заплюеш пред хората
дори да го накараш да изчезне, като забравиш за него
или да изхвърлиш книгата му в локва

поетът си остава поет, мила

защото бурята идва и си отива

а хората си остават все същите

27.10.2010 г.

livin ma life

с претенция за нищо
съм нещо
затворил дните си между бели редове
загърбил нищожното - дошло за малко
останало за дълго
искайки и бидейки съм
имам вяра и пълни са
със светлина
очите ми
сутрин
до прозореца

думите произтичат
от онова
което е останало
на дъното на чашата
(демек от никъде)

искам да отворя петте си сетива
или пък седем?
да надвия човешкото
да преборя гравитацията
на мозъците ви
потънали дълбоко

а стихът ми все повече не струва
с всяка изминала строфа
но има ли значение?
освен за мен самия

22.10.2010 г.

sooo tired...can`t stand the fools around me... (с голямо извинение на всеки, който ще прочете това)

ти си една дребна душа. съжалявам за което...
но не мога да ти помогна.
ти ...дребна гад, хлебарка,неизразима душевна нищета, която ми е прозрачна в мислите и желанията си... съставени само от един атом - комплекс за малоценност. Ти... гадино... бих те стъпкала с петата на обувката си, но дори и това няма да те огрее. просто ще седя и ще те гледам как се скапваш като ябълка оставена на слънце... изгниваш и дребните мушички те изяждат, докато не станеш на пихтия.
ти... гадино... която няма в главата си нито една човешка ценност, а само подобия на чувства и морали... ти който само си чувал как се обича, как се живее, как се диша... ти, който нищо незнаеш, освен себе си и грозния си апартамент ... гарсониера!!! която ще изплащаш до края на дните си.. мизерните... пълни с плътски желания, ненаситени на цвят и мисъл.
ти гадино... която ще изгниеш в рамките на тоя сив град... ще се загубиш, сред задръстванията и мръсните газове...
ще си векуваш в тъпите ти желания и низости... сред джиесеми и коли за по пет хиляди лева... ти ...
а аз? аз ще летя на крилата на мечтите си, ще пътувам из целият свят и в дебрите на съзнанието си.. ще летя и ще се издигам, после плавно ще се спускам и ще бъда винаги синя и розова и лилава и жълта и оранжева и ще светя с всички цветове на аурата си, но само за тези, които имат очи за нея... вярна на себе си... и на душата ми.. окрилена с драконови сияния и пурпурни вълнения, с цветове, на които ретината ти никога няма да е способна.
и забравила отдааавна за твоето мравешко съществуване ще се усмихвам на усмивката на Буда или Мона Лиза, без значение... или просто сгушена в ръцете на моето златно момче... ще издигам душата си до висините на сърцето си и обратното и ще вярвам колко е хубав животът. И как нищо друго не ми трябва освен любов и къшей хляб... а ти ще си купуваш лаптоп... някъде...

11.10.2010 г.

Да

Да се блъскам между стените на собствените си емоции,
да се затварям
да чета Марк до пръсване на вътрешните ми болежки
Да се захлупя в Аз-а чрез чужди текстове,
защото само там откривам себе си
и както правеше героят в "Зимата на нашето недоволство",
да се връщам от Началото, да преповтарям...
... това, което хората обикновено отбягват в ума си като
лепкава топка с мисли, която катурваш през ръба на съзнанието си,
за да не мислиш за нея.

29.09.2010 г.

Ma boy

Cuz this is it.
Life.
Being so good.
Being so cruel.
"And I`m a tiny penny rolling up the walls inside"
Like a mother of God.
Like a sweet sixteen <3
Like a summer wave.
Like holding you, like holding me.

Happy bday my love.
and I wish... we`ll be toghether till the ends of time <3

27.09.2010 г.

за Поетесата

И тя е нарцис.
Остроумен при това.
Дълбокомислещ.
С женско начало и мъжки краища.
Говори, псува, обича, смее се.
А тиха бръчка се провира под окото й.
Но нищо.
Външността е така преходна.
И изяществото също.
Само мислите остават, да отекват по безкрайните ъгли на Вселената.

15.09.2010 г.

Глухарче

Защото... някои хора имат нежни души като глухарчета, други закоравели сърца като суров бадем.
И за вас глухарчетата....
и че аз все още мога да чувствам, и че все още не съм станала на бадем.
Амин.

п.с. И отново имам думи в главата си (йеее!!!)

4.08.2010 г.

пак любов

...и защото двама влюбени трябва да летят като в картините на Шагал...

29.07.2010 г.

И ето как се получава. Днес си тук-утре те няма. Логично?
Имах един стих, сигурно съм била на не повече от 15:

"И крачката е кратка, тъй лесна, особено ако е скок"

И това, което най-много не ти се вярва- точно това се случва. Винагивинагивинаги...
Нямам идея как.

28.07.2010 г.

Сънувам, сънувам и в сънища се губя

"Когато момче хвърли камък в Африка,
мога да се обзаложа къде ще падне."


Говориш насън. Кроасани с крем брюле. Два броя. Жега. Луна. Завеси. Стари мисли, стари миризми... напомнят на отдавна. Пица Пеперони. Въображението работи на 6... Оф, събуди се пак онова , което го бях трепала с лопата точно отгоре на главата... And I never felt like this before... It`s such a cliche... ама не е...

3.07.2010 г.

И сънувам за пореден път Старото село. Сънувам го веднъж опустяло и празно и веднъж пълно с хора, отвсякъде прииждащи, седящи по поляните пред къщата ми. Къщата на баба и дядо. Тях ги няма. Само аз съм там, с фотоапарата и правя портрет на майка ми и една черна котка. Чудя се "Откъде по дяволите са дошли всички тези хора?!" Млади хора, с раници и багажи, седят край пътя, пушат и се смеят.
Тръгвам по старите пътища. И вървя, вървя без умора до Границата. Спирам се, не поглеждам назад. Всичко е същото, толкова ясно, никак не е размазано, не е като в сън.
Будя се с желание да запаля колата и да карам 300км до там, само за да видя има ли ги тези хора от Сънищата и още ли е там малката стаичка на татко, на вторият етаж от ляво. Пръстеният двор, кладенеца в градината, черницата точно до къщичката на кучето, и кошарата с овцете. Помня всичко. Миризмата на боб, и как светеше лампата в 4 сутринта, когато всички ставаха и тихичко варяха млякото. Гласът на баба. Толкова мек и простичък, помня дядо, вечер се прибира и закача калпака си зад вратата на закачалката. Виното, вечер в каните и непоносимата жега на Лозето.
Детството не е чак толкова далеч. Тук е. Или в сънищата. Поне.

14.06.2010 г.

И какво значение имат изобщо хорските приказки... мисли... каква съм в техните глави, като каква ме виждат... отражения на безкрайността, породена от собствените им призми, през които огъват Вселената. А мен ме няма там. Аз съм илюзия, измислица... не ме имало и никога не съм била. Защото това, което е в главите им... няма нищо общо с нито една в мен, с нито една реалност на Аз-а ми... с никое, никое мое минало, бъдеще или настояще лице. Аз съм... една константа... и винаги ще бъда, а всички вие... сте просто отражения в моята глава. И никога не ви е имало.
Да се опитваш да достигаш хората,ежедневно, е като да се стремиш към Слънцето. Със залеза всичко започва от начало. До следващият ден, до следващото утро.

31.05.2010 г.

If you believe in prayer...

"If you believe in prayer, pray that people will find the strength to change. "
B.

В дъжда. Осенят ме мисли. В неочаквани моменти. Докато седя на сфетофара.

Всички хора, които срещаш... за малък миг ги привързваш към себе си. И те се променят. Искат да бъдат като теб, от твоя свят. После си тръгват. И всичко е същото. Но не с мен. Аз се променям... Те си остават същите.
специални благодарности на Жоро.


Господи, моля те изпрати ми нещо различно, ако все още не си ми изпратил. И Господи, моля те... нека да става за нещо... за нещо... да има сърце поне. И да може да обича.

25.05.2010 г.

Chambao

Погледнах навътре в себе си и разбрах,
че твоите очи са мои очи, че твоята кожа е и моя.
Когато те чуя се радвам и в твоята усмивка се къпя
и съм част от теб!
И не си струва самото ходене...
По-добре е да вървиш, за да растеш...

run

а съм пълна от към кухи текстове и незавършени стихове.... мислех си вчера за run, run, run... lets run, baby...защо всичко трябва да е толкова трудно понякога?

Бяхме и Сме

Говоря си с призраци и офлайн абонати, които може би са ме изтрили от живота си. понеже нямам време за тях. потъвам в собствените си усещания. поредните мъгливи дни. пролет ли е? гледам като през найлоново пликче. а ти си тук, до мен... истински, истински, както никога.
спомням си, много отдавна имаше "душата ми се е разтворила като крила на кацналата пеперуда". сега чакам пътят да ме повика. сам, както винаги.
гледам лицето си в огледалото. "аз ли съм или не съм?" или "само аз съм аз"... стига с тези "Азове". Някъде четох за... "Ние". Бяхме и Сме. А лицето ми в огледалото? Подмладено. Как е възможно? Вървя напред,нали?

... пак съм на ръба

"Сърцето всеки жребий заслужава..."

Думите

И няма значение какви са лицата ни зад думите. Зад страниците, редовете, зад листовете от хартия. Дали сме хубави или грозни, дали имаме свян, когато ни гледат в очите, дълго, непознатите. Аз съм книга, аз съм дума . Аз съм лист- празен и цветен. Аз съм никоя, никоя, никоя... и всички ние. И Виргиния и Борхес. Защото е еднакво да си никой и да си някой.

И гледаме зарята през прозорчето на тоалетната.
А сме ние. Умните, талантливите.
Младите.
С широките души и топлите скутове.
Жени. Химери. Чудеса.
Една за друга вплетени. Живоносни.
От деца.

И всичко ще е розово.
И ще сме принцеси.
Ненагледни.
Воини. С лъкове.
А принцовете ще са наше бледо отражение.

Днес

И пак ми се иска да се изкача на най-високата
скала
и да изкрещя
на цялата
Вселена, че те
обичам
Любовта е невероятна
Непредсказуемица,
хитруша
променлива величина
Слабост и сила
Тишина и звук
Сляпа досадница
и Умна старица
Изтерзана понякога,
или доволно усмихната
Нося я в задния джоб
или я кътам по шепите
Тъпча я под обувките си
и я захвърлям през прозореца
на колата
в движение
После я прибирам на топло
в пазвата
И си я имам
топла, гореща
като теб самия

Monday morning

One of these mornings won`t be very long
They will look for me but I`ll be gone

"води ме бързо за ръка през хората...", както някога, както в старите дни, ме завивай с голямото си пухено яке, което е достатъчно за трима като мен и би ми стигнала само качулката. Води ме... през полето, не, не ми се прибира... зима е, а вътре е лято. И седим двамата на един стол, в коридора до тоалетната, а всичко е достатъчно и не е тясно, не е. И се спотайваме като мишки и е топло, топло... А после заспиваме в таксито, докато не ни събуди шофьора и не видя малката задънена уличка и тихите смръзнали се блокове. Животът е нереален, нереален, няма го, тук е, ето го, бързо, ще избяга. Всичко е преминало и всичко е забравено, а нямам, нямам нищо... нищо немога и нищо незнам. А снегът си вали, дреме му на него за нас. пак е тихо в душата. до кога? до следващата буря, задаваща се.
Седя в тихата къща и мисля за смъртта. и тя навярно мисли за мен. но не със сериозни намерения. две стари приятелки, да. минали и бъдещи. после си правя кафе в бежовите чаши на розови цветя и всичко ми е бежово и розово. затворени са емоциите, заклещени, притиснати на тясно, няма ги. Аз съм тук.

I got to be me

Тръсвам глава настрани. Косата ми пада върху лицето. Искам невидимост, искам малка, нужна самота. Омръзна ми от думите. Постоянно да ги превързвам за себе си. Да ги моля, да ги уговарям, да им служа. Не идват. Няма ги. Безкрайни дни, дълги часове. Нощи. Но ето. Изненада.
И? „Върви си по пътя сама, не развявай пред неверници, огнените си драконови сияния” И тръгвам. Защото съм всичко онова, което нося у себе си. Аз съм. И ще бъда. И това никога няма да се промени. Жълто цвете. И нарцис, да. И малко обичливо звънче, което се смее и прегръща като дете. И нацупено буреносно облаче, тежащо само 50кг, но съдържащо у себе си лавини, земетресения и целия мечешки рев на света. Кибритена клечка. Виола. Безметежно мечтание. Неугасващо желание. Аз съм. Това съм аз. Трудно ми беше да го осъзная... но ето. Тук съм. Вървя си по пътя. Моят път, моята цел, моята устременост. Вятърна. Искряща. Жива и живоносна. Моите вени и моята кръв. И ако някой иска да ме последва или придружи... ще се раздам до последно, до последната клетка и атом... и пак ще остана цяла-целеничка. Защото го мога. И никой неможе да ми отнеме това

I have a huge EGO. What am I supposed to do? To Work. Every single day!

И си знам, че съм вкопчена във себе си и във това свое Его, огромното и няма защо да се чудя какво ми става, ей така от нищото. Ръфа ме гадното ми его, досажда ми, направо ме изяжда отвътре. Обещава ми света и ми казва "аз съм най-важно, аз съм теб, аз съм Слънцето и Луната" А си знам, че колкото повече съм с него, толкова повече губя себе си. Но това не е най-страшното. Най-страшното е ,че губя теб.

I`ll be happy again... if only I look at you

“Защо, когато човек се ражда не му дават книга- помагало, така че всеки път когато се сблъска с трудност и няма никаква идея как да се справи, да поглежда в нея и да вижда отговорът.”
„- Трябва да има хапче, от което любовта изчезва. – Защо искаш любовта да изчезне? Достатъчно трудно е да я намериш.”
“ Знаеш ли какво е чувството? Подобно на синдром след ампутация. Изгубил си някаква част от себе си, но все още имаш чувството,че е там.”


"The women"
Имам нужда от един човек. И него го няма. Прелиствам номерата в телефона си и не,не,не... Усещам как се случва нещо странно и немога сама да взема решението. Чувам се да казвам "Нетеобичамвече",като Натали Портман. Но немога... и защо трябва да го казвам като няма да е истина? Напротив! Обичам те.
Но ако тя беше сега с мен... ако не беше толкова далеч, щеше да ме разтърси за реверите на якето ми и да ми каже "Овладей се".И всичко щеше да е наред. Поне за кратко. Защото винаги сме сами в решенията си. Сами сме в животите си, отделните. И нищо друго не ме е плашело повече от отговорността сам да направляваш съдбата си.Особено след като проумях, че не всичко е предначертано. И нямам сила,нямам. Поглеждам се в огледалото,гледат ме празните ми изпити очи и бледото лице. "Не ми го причинявай отново", казва ми образа в огледалото. Но нали сме пристрастени към страданието.Колко много опива, понякога... няма нищо по-лесно от това да се потапяш в собственото си самосъжаление. Не познавам никой,който да не се оставя на това си чувство.
Но решението. Единствено аз съм натоварена с него. Успокоява ме само фактът, че Ангелът ме пази, както винаги и ще се случи, това, което ще се случи. Друг изход няма.

Усещания

Напуснах работа. Работа, която търсех и мечтаех. Тази работа, в която ще управлявам, няма да ме управляват. Тази работа, където ще правя каквото аз намеря за добре и никой няма да ми виси на главата, да ми крещи за срокове и за закъснения от пет минути сутрин. Имаше известна свобода. Имаше ги и моите хора. Имаше чувството за принадлежност към това място. Естествено появиха се проблемите. Имаше личности, с които сблъскахме рогата. С другите пак си останахме ние. Но място за мен вече нямаше. Аз сама си издърпах стола и останах права до края на играта, докато не спряха музиката, всички седнаха, а аз стърчах по средата чужда на себе си и на останалите. Естествено, отново, направих голяма драма от въпросната ситуация, но само в собствената си глава. В това съм най-добра. Драматизирах няколко денонощия и подложих на китайски мъчения съвестта си и цялото си същество. Какво пък... Само аз имам право да измъчвам себе си така. „Случайно”, отново, се запознах с един ключов елемент. Той ме навя на мислите, които знам от дете: ние сме неповторими и еднакво важни за Вселената, но все пак сме прашинки. И всички терзания, които бях създала се стопиха за една нощ. Странно. Сетих се за изгревите на морето. За залезите пред блока, които чакахме, за да играем в тъмното на криеница. За тъмнината в душата ми, която имах през цялата зима и за това колко трудно се отърсих от всички демони. Как пролетта ми донесе надеждата, която чакат повечето от нас, но никога не я получават. Аз я имах. Имах всичките си усмивки, щастливи мигове и сбъднати надежди-събрани в една кошница. Бях претворила от черното - бяло, а сега някой или нещо ме дърпаше за краката и искаше да ме върне някъде там. Някъде при ужаса в главата ми. Сетих се за Землемория. Обърнах се, погледнах черната Сянка, която винаги ме следваше, с намерението да ме унищожи - и трънах към нея. Тогава тя започна да бяга. Аз я гонех. Преследвача стана преследван.
Свободата е единственото значимо нещо. Но Свободата не просто като понятие, като дума изписвана в речника, на буквата С. Тази Свобода, чието значение създаваш за себе си в годините. Свободата да бъдеш единствен и неповторим и никой да не може да бръкне в душата ти и да пренарежда стойности и принадлежности.
Усещайки как сама се затварям в собственото си съзнание като в онази японска анимация, си спомних всичко. Надигнах глава и се огледах. Кое ме накара да заспя за цял месец? Нали все се опитвам да се държа будна. Знам, че повечето хора, спят с отворени очи през цялото време, буквално проспиват живота си. Аз заспивам отвреме-навреме, можеби е нормално... но неискам да си го позволявам. Прекалено скъпо ми излиза тази дрямка, след време. Когато за пореден път си спомниш кой си, започва една лека самоирония. „Е, хайде пак сега....” Усмихваш се снизходително на себе си, махваш с ръка и питайки се „Още колко пъти”, продължаваш по друга улица. А там дупките са съвсем нови и други, а за теб е задължително да се проснеш в тях с двата крака. И все пак... „Човек не влиза два пъти в една и съща река”, вярвам го, както винаги съм го вярвала.

Вървя си по улицата.
Отпред има дълбока дупка,
Аз падам в нея,
Изгубвам себе си... Слаб съм.
Грешката не е в мен,
но ми отнема цяла вечност докато намеря пътя за обратно.

Вървя по същата улица
Отпред има дълбока дупка,
Преструвам се, че не я виждам,
Падам отново в нея,
Не мога да повярвам, че съм изпаднал в същото положение.
Но грешката не е във мен,
И ми отнема много време, за да изляза оттам.

Вървя по същата улица
Отпред има дълбока дупка,
Виждам я,
И падам отново в нея... по навик (!)
Очите ми са отворени,
Знам къде съм.
Вината не е моя,
Излизам веднага.

Вървя по същата улица,
Отпред има дълбока дупка,
Заобикалям я.

Вървя по друга улица.

"Зелените мисли яростно спят"

Допушвам си последната цигара.
И седя сама в градината.
Нощ. Кучета лаят. Мечтая.
За теб, за мен, потъвам в мислите си.
Зелените гроздове са надвиснали над главата ми
и напомнят, че е още лято.
Искам времето да спре.
И вечно да е лято.
Да е „тихо, тихо над полето” и спокойно в сърцето.
Излиза вятър и котката дреме в скута ми.
Липсват ми жабите. Можеби спят.
Всички вкъщи спят. А аз съм будна.
Една муха каца на монитора ми. И тя също спи.
Но се е събудила от малката светлина.
Думите извират през пръстите ми.
И немога да спра да пиша. Заглеждам се в белия лист,продължавам.
Колко много емоция има у мен сега. А съм сама.
И няма с кой да я споделя.
Тук е котката.
И белият лист.
И мухата също.
Мисля, че и те ми стигат.

Какво не е наред? Защо има нещо в душата ти, което роптае с неумолима сила. Седиш си на зелената трева, а облаците те гледат от небето. Всичко в светът ти е малка идилия. Къщата, в която живееш. Спящите ти кучета. И времето е тъй прекрасно. Какво има? Защо пак гледаш през рамо, малка моя? Животът ти е приказка без край... всяко твое желание се превръща в реалност на мига. Живееш в малкия си свят като една истинска Алиса. Но го няма него, знам. Е, и това ще дойде. Всичко в теб е толкова приказно, че просто няма как да не се получи. Помниш ли, когато бяхме двамата, онова момиче на улицата, което те спря и ти каза „ А в очите ти се чете прекрасна вътрешност, душа”. Това много те смути и се изчерви цялата. А после толкова много се смяхме. И сега вървиш по пътя , мила моя. И аз съм тук, до теб. „Леко ми е на душата, че съм сама и тъжно ми е пак за това”. Никога не си сама. И никога няма да бъдеш. Защото аз винаги ще те водя за ръката, принцесо. Обичам вечер да те наблюдавам тайничко, надзъртам в мислите ти и усещам как се унасяш пред телевизора. Тогава си толкова красива. Когато за момент си задрямала на ръката ми, а после първите сънища пробягват по клепачите ти. Сутрин, когато те гледам малка и безпомощна до мен, приличаш на принцеса в стъкления си дворец. И неискам да тръгна за работа, докато не отвориш очи и не ми пожелаеш приятен ден. Просто седя и те гледам, без да те будя. Знаеш, че винаги ще те обичам. Дори и в други животи, в минало и бъдеще, аз винаги ще съм до теб. Но знам, животът не е като в американските филми. Нашите чувства са много по-сложни от един глупав happyend. Има безконечност между теб и мен и тя не се побира в нито едни рамки, в никакви определения и същности на човешките взаимоотношения. Това го знаем само ти и аз, нали? Понякога вечер те намирам седнала пред малкия си лаптоп, потънала в мисли, дори не ме чуваш как влизам и сядам до теб. Стряскаш се и ме питаш разсеяно „А ти кога дойде”. Усмихваш се, слагаш набързо нещо на масата и започва дългия разпит за всичко, което се случва с мен. Обичам тези моменти. Разказвам, а ти ме гледаш с големите си, учудени очи и попиваш всяка моя дума. Никой не ме познава така добре, както теб. И никой неможе да разбере какво има между нас. Спомняш ли си първата ни среща? В онзи бар, ти беше с онова момче, дори не му помня името, но помня червените му сандали. Ти дойде при мен, сигурно беше изпила осем маргарити, овеси се на врата ми и каза „Изведи ме от тук, спаси ме от онези червени сандали, моляте”. И тръгнахме. Вървяхме без посока, а ти говореше. За това колко си изненадана от себе си и как да заговаряш непознати, изобщо не е в стила ти, колко харесваш нощна София и как обичаш да надничаш в светещите прозорци и да си представяш хората, които живеят в тях. Разказа ми за малкия белег на врата ти, за любимите ти обувки и как винаги си искала да плуваш с делфини. После ме хвана за ръката и каза „ А сега спасителю на отегчени момичета, аз ще те изпратя до вас”. И спря първото такси. После легна в мен а аз реших косата ти с пръсти по целия път до вкъщи. Спа като малко бебе, а щом колата спря, скочи и извика „Стигнахме ли вече? Сънувах, че пия лилава лимонада!” И се смя неудържимо. На раздяла ми каза: „Имам чувството, че те познавам с години, кой си ти всъщност?” Отвърнах, че имам навика да спасявам отегчени принцеси, а после да ги карам да си мислят, че ме познават с години.

-Лека нощ, принцесо.
-Лека нощ и на теб, незнайни войне, ще ме спасиш ли някога пак?
-Разбира се, нали това ми е работата.

Вече десет години минаха неусетно , а аз все така те спасявам, но колко често ме спасяваш ти самата, незнаеш. А сега си тъжна, мое малко цвете, все по често те намирам потънала в мисли. Знам за какво мислиш, поглеждам те и не е нужно да ми казваш, аз просто знам. Но недей да тормозиш сладката си главичка с тежки мисли. И това ще мине. И този ден. А след него друг. Не стигнахме чак дотук, за да се отказваш сега, нали? Добре, че се имаме един-друг. Няма нужда от думи, за да знаеш,че винаги ще сме двамата.
А сега стани, облечи си малиновата рокля,с която изглеждаш като малка порцеланова кукла. Обади се на онова момче, което те гледаше толкова влюбено вчера и му дай шанс да е с теб, поне за ден. А аз ще те чакам да ми кажеш как е минало и естествено, ако се отнесе грубо с теб, някога, знаеш... ще му извия врата. Обичам те, принцесо. Винаги.
На М.

Обичам, докато карам да показвам едната си ръка през прозореца и да усещам как вятъра минава през пръстите ми.
Обичам да се возя и да незнам къде отивам.
Обичам сутрин да се събуждам в легло за първи път.
Обичам да ми звъниш, да натисна бутона „тихо” и още дълго да чувам звука на вибрацията, докато не спре съвсем.
Обичам плажа, късно следобяд, когато всички хора си тръгват и оставаме само ние и залеза.
Обичам София нощем, вървим по улиците без посока, а ти ме държиш леко зад врата, сякаш, за да не ти избягам.
Обичам да говоря с непознати, а ти да мълчиш отстрани и да ме чакаш да свърша.
Обичам да се смея високо сред тълпата,а ти да ме гледаш накриво.
Обичам да те целувам докато ядеш и си с пълна уста.
Обичам да те гледам отдалеч, докато идвам към срещата ни, как се въртиш и се чудиш откъде ще дойда.
Обичам да демонстрираш на непознати, че сме заедно като двойка, а всъщност не сме.
Обичам да ме дърпаш за ръката, а аз да тичам след теб като малко дете, без да знам къде отивам.
Обичам всичко мъжко в теб, скулите... обичам как се усмихваш иронично, обичам да ми казваш нещо на ухото, за да не те чуе никой освен мен.
Обичам... но теб аз не обичам.

Малкият принц, розите и аз

Телефонът мълчи. Чувам само звуците на соуфул хауса, идващи от лаптопа. Уморявам се в чакане. Но знам, че съм уморена от преди, не от сега.
Има няколко обаждания, които чакам. По-точно едно. И хиляди други, които нямат значение. Понякога животът е в малките паузи между две телефонни обаждания. Защото само тогава спираш и мислиш, и чувстваш и знаеш. Знаеш какво точно ще се случи и го подреждаш в душата си, както дете в първи клас подрежда чантата си за училище.
И ето- телефонът звъни. И спирам да мисля. И спирам да чувствам. Но... уви... това е едно от хилядите други, които нямат значение. Защото сега значение има само едно. Една мелодия в телефона ми. Която ще се чува достатъчно често в продължение на неопределено дълго време. А после ще изчезне. Както изчезнаха много други. И тя ще потъне в нарочна забрава. Изтрита и ненужна. Нежелана вече, защото ми напомня тъкмо за него. И няма как да я определя за някой друг. Защото е била специална.

„И розите се почувствуваха много смутени.
— Вие сте хубави, но празни — каза им малкият принц. — За вас не може да се умре. Разбира се, някой обикновен минувач ще помисли, че моята роза прилича на вас. Но тя сама има много по-голямо значение, отколкото вие всички, защото тъкмо нея съм поливал аз. Защото тъкмо нея съм поставял под стъклен похлупак. Защото тъкмо нея съм пазил с параван. Защото тъкмо върху нея убих гъсениците (освен две-три, за да излязат пеперуди). Защото тъкмо нея слушах да се оплаква, да се хвали или дори понякога да мълчи. Защото тя е моята роза.”

И в тези няколко изречения се изчерпва неизчерпаемото.

След близо година

Съвсем "случайно" се случва всичко. И под всичко имам предвид действителността, която ни заобикаля днес. Или илюзията, в която живеем. В която живея аз, защото няма две еднакви действителности. Преди повече от година съм написала тук едно кратко "съобщение", за да отбележа себе си в блог- пространството, а после съм забравила. Днес го откривам и виждам, че на 7 Ноември съм търсила своята котка. От обява "продава-подарява". След месец или два съм я намерила и сега моето "пухкаво мъниче" е на повече от година и тича след пчелите и пеперудите по двора. Сякаш си имам дете. От момента, в който съм го видяла за първи път , до сега. А рожденият му ден е на 7 Ноември. В деня, в който аз го исках и "много си го търсех", неговата майка с очи на еднорог го е изстреляла на бял свят, заедно с още две негови братчета. А аз си мисля, че тя дори не е подозирала за съществуването ми. Дали?
В една студена декемврийска вечер, отидохме да си го вземем, котешкото ми дете. Аз като една истинска приемна майка, обещах на родната му, че ще го обичам и никога няма да го изоставя, и го скрих в жилетката си. Тя със сигурност ми повярва и разбра, че нейното котешко дете, със сините очи, ми е толкова нужно, за да създам уют в празната и куха откъм топлина къща. Така се надявах. Седнахме в колата, аз сияеща като малко дете на рождения си ден, мъжът ми с физиономия: "Е, най-сетне си доволна". Обърнах се към него и му казах:
- Сега вече нямаме право да се разделяме, наистина имаме нещо общо, имаме котка.
Той поклати положително глава и се усмихна. Толкова се бяхме вживяли в ролите на родители.
След една седмица Мечо Пух, котешкото дете със статут на човешко, беше забравил ужаса от раздялата с майка си и братчетата и спеше в леглото ни. Мъркаше с пълни сили денем и нощем.
До деня, в който се изнесохме, аз, всичкият ми багаж, котешката тоалетна и Мечо. Аз, "нищо-неразбираща", той, с ясното котешко съзнание, че краят е настъпил. Толкова по-зрял е от мен.
Колкото повече съм с теб
Толкова повече си спомням него
Устните, кожата, погледа, думите
Всичко е сън отпреди години
Не искам да сънувам
Не искам да помня
Не искам неговото бледо отражение
У твоята същност

Песните и снимките връщат назад
Аз се движа напред
Аз целувам устните ти,
Затварям очите... устните неговите
Възможно ли е... всичко е дежа-вю
Всичко у теб е мое, а у него-нейно
Ти си той, а някъде аз съм нея

И той целува нейните устни
Мисли моите, чувства моите
В съня прегръщам го
Чрез нейните ръце
В деня изпращам го
През нейните очи

С малките разлики - Aз искам теб
Той иска мен
Тя иска него
Ти искаш мен