I think of you in colors that don`t exist.

26.11.2010 г.

Време

искам да притежавам времето си. моето. моетомоетомоето собствено време. искам да правя коледни играчки и картички и сладки. и да се сгуша до теб под пухеният юрган, а навън да валииии... тихо, тихо да вали, а аз да потъвам в меките ти топли ръце. обичам те. това го знаеш.
хубава е зимата, когато чакаш за първи път снега с нетърпение (дъската и тя чака на тавана) и когато има кой да завива отвитите ти рамена. но не и просто "кой", а ти.
имаме си всичко. за коледа. и само се моля да остане.

* * *

Мушвам премръзналите си ръце в джобовете на палтото, при топлите кроасани, които току-що купих от пекарната на ъгъла. Вървя по заснежената улица, вятърът издига нагоре-надолу червеният ми вълнен шал. Сутрин в неделя. Всичко е притихнало, беззвучно вали снегът над тихите покриви.Бяла-белота. Представям си те как се гушиш във възглавницата и се свиваш на топка под одеалото, белите ти, топли бедра и косата с миризма на джинджифил и лимон.

12.11.2010 г.

Понякога

понякога ви чувствам близки
макар да сте далеч от мен
макар и никога да не съм ви познавала
макар и само в сънища да съм ви срещала
или отдавна да сте мъртви
или през дебрите на краткото си съществуване
за миг да сме се докоснали
през хилядите светове
безбрежни
на енергии и недомислени усещания

понякога но не и винаги
понякога не съществувате
през тънките прегради на лицата си
през непрозрачните стени на домовете си
където никой не достига
дори и моето въображение

10.11.2010 г.

Гъба

Трудно е. Да вярваш и да бъдеш себе си
в тази (не) реалност, тук, сега?
Трудно е да имаш мечти и
да обагряш хоризонта с усмивката си,
да се раздаваш безспир на другите,
да имаш път и посока.
Трудно е,
докато седиш в офиса на изкуствена светлина
и се превръщаш в малка гъба, поникнала някога,
но никога не пораснала достатъчно,
че да я откъснат.
Трудно е,
докато си блъскаш главата над поредната
незначителна глупост
която някой е измислил и смята за значима.
Трудно е, защото всъщност нищо няма значение
освен самият теб и топлите завивки вечер,
но от теб се иска да не бъдеш себе си
или поне не и през деня
да не се показваш на другите,
да се криеш зад нормалната си маска
защото си... странен?
какво подяволите значи тази дума
непонятен съм!
уравнение с повече от едно неизвестно
което няма решение,
но въпреки всичко виси в пространството
с жестоката категоричност едновременно на силата
и на безтегловността

По-лесно ли е да играем ролята на неразбрани
или най-добре да се слеем с тълпата?

Но винаги винаги ме е било страх от Тълпата
и както казваше Сенека, тя е единственото,
от което трябва да се пазиш.

синът на Скулптора

Разказвах ли ви за сина на Скулптора?
Живее в старата къща
Говори с призраци
Веднъж ми каза, че сънувал Марлене Дитрих
и колко хубава била и жива
а преди час разказваше колко срещи е имал
със извънземни цивилизации
още преди двайсет години
Другите го слушат от уважение
и само кимат безразлично
но знаете ли
аз му вярвам
на всяка казана дума
и дори тайничко му завиждам

9.11.2010 г.

само тя ви остана сега

Да чуете тишината ли искате?
Аз мислех, че я чувате постоянно.
В главите си.
И докато се вслушвате в нищото
дълбоко в празните си гърди
докато ви се иска да изкрещите
но наистина от празно пространство
не излиза ни звук
ни стон.

оф оф оф

от гнили ябълки и глави на риби - уморена съм
от мнения като задници и задници-мнения, също
най-обичате да си чешате езиците
един на друг и един в друг
а сами не издържате на образа в огледалото
от самовлюбеност и празна суета, погубвам се
защото не мога да спра да се терзая
за хорската глупост,
за нищетата в очите ви, за празните ви скутове
и затова, че аз нямам нищо общо с вас
и никога не съм имала

а светлината навън е някак особена
сякаш наближава потоп
но едва ли някой ще го забележи
защото няма да спрете да критикувате,
дори докато ви се пълни устата с вода

3.11.2010 г.

Sometimes I feel the same

Сам Шепърд-интервю за Paris Review / източник списание Либерален преглед

Чувал съм писатели да говорят за „откриването на гласа“, но за мен това не беше проблем. Имаше толкова много гласове, че не знаех откъде да започна. Беше великолепно, наистина; чувствах се като някакъв откачен стенограф. Не искам всичко това да прозвучи като халюцинация, но наистина наоколо се рееха неща, и аз само ги записвах. Бях очарован от начина, по който те се структурираха от само себе си и всичко изглеждаше така, сякаш естественото място за него е сцената. Когато авторите говорят за някакъв глас, те изглежда имат пред вид един разказвачески глас. По някаква причина моите опити в областта на разказното изкуство се оказаха някак истински объркани. Нямах този вид глас, но пък имах множество други, по-различни, така че си казах, е, какво пък, тогава ще следвам тях.