I think of you in colors that don`t exist.

29.12.2011 г.

тръгвам
съпроводена от една майна
зад врата

след три часа
съм в графа пристигащи
а в мен са блесна блесна блеснали житата

28.12.2011 г.

* * *

пишат ли пишат, боговете
мишките клечат
безпътни ветровете
обвиват се
алчна е душата
за смях
за хора
за ръце вдигнати в небето
за музиката вечна
която те държи изправен
пази да не паднеш

някой се обажда "егати гадното време"
не. гаден си ти
времето си е мечта

искам прозата да е стих. винаги.

22.12.2011 г.

десет години търсене, лутане
някой като теб?
нямаше смисъл
чакат ни нови десет

ще гоня сенките ти
ще ти се усмихвам отдалеч

а  "когато искам теб, ще намирам само спомени"

постоянно, всячески, винаги
безкрайно и земетръсно
си повтарям
няма смисъл
бутам те през пропастта
на съзнанието си
ей така
като стара вещ
те обичам
и те забравям
едновременно
си мой
и ничий
след месеци, търкам останките
по кожата си
от теб
не изчезват
белезите
на копнежа
ако го запаля втори път
е свършено
безкрайно 
свършено
освен сърцето
не ни вълнува друго

а навън е приказка
душегубна приказка
в която
искаш да се изгубиш
безкрайно

стъпките пред театъра
оказват като табелки
накъде сме поели
преди месеци

ветропоказател е дъха ти
дръж ме за ръката
да не излетя

само по рокля съм
раменете ми отчайващо голи
завий ме със себе си

и все така ме приютявай
после аз ще ти покажа коя съм
но изчакай
още малко

виждам, че все още не искаш да знаеш
тежко е
не само за теб

до тогава
ще те слушам
цялата ще съм ухо
и мечта
и завивка

ще съм река
вливам се и се разливам
по джобовете ти
по цялото Ти
отмивам се трудно и дълго
не падат така лесно азовете ми
от кожата

но така или иначе
ти сам си го избра
нали?

9.12.2011 г.

петък

преминавам като закъсняваща жена
по паветата и витрините
на седмицата ми
която
лети като луда
ето го четвъртъка

близките хора
са си до мен
толкова близо
защото са близки
забравям да се прибера

неземна съм днес
като виното, което погълнах вчера

7.12.2011 г.

отчайващо е да тънеш в безнадеждна влюбеност
да посипваш себе си с отражението на един-единствен мъж
да се потапяш във всяка нота от гласа му,
а нощем да се вслушваш в дишането му

отчайващо е. и неземно.
да искаш от едно човешко същество
да бъде дракон,
да сияе, да прелита ниско
да те грабва и да отлита с теб
отвъд сините планини

понякога кръщаваш с неговото име
и злите си настроения и дългите копнежи
наричаш стари песни, аромати,
и отпечатъка на възглавницата сутрин

а после сякаш нищо не остава
изтича
между пръстите
и се стопява

и самотата е така удобна.

6.12.2011 г.

ангели

изминава още една красива година. съдбата е мила с мен, поднася ми чувства, поднася ми любов, ден след ден. хора, които ми се усмихват, хора, които ме обикват, подкрепят ме и ме приемат в живота си. мен?
срещам ги. нови и нови, приемам ги и аз, обиквам ги. хора, с които минутите са общи.
рядко съм истински сама, напоследък. не съм чувствала самота месеци наред. не страдам, когато вечер си лягам сама, не се самосъжалявам както правех преди. напротив, наслаждавам се на собствената си кожа и това понякога ме плаши. различна съм. имам си всичко. самодостатъчна или не, няма значение. дали има много хора около мен, които ме изпълват или аз сама се научих да съм щастлива, и това не знам. знам само, че тази година се запознах с едни от най-прекрасните хора, които съм чакала с години. хора, които ми показваха непрестанно нови и нови висини, отвориха различни възприятия за света. месец след месец събирах у себе си хиляди цветни стъкълца. това беше тази година.  ако на някой не му се вярва, мога да кажа, че да... и на мен не ми се вярва какво ми се случваше ден след ден... чашата беше винаги пълна, сърцето устремено, а ръката ми винаги държана от нечия друга.  ангел ме е погалил с бялото си крило, това ще да е. или небето ми изпраща ангели всеки ден. а ангелите имали човешки имена.

5.12.2011 г.

декември е

със всяка нова публикация съм по-близо. до следващото стъпало, до следващата сълза, до другия бряг на нереалните си усещания.  просто отминават дните и аз съм мишка, покрила очите си, затулила се под някоя тенджера в задния двор. сутрин ставам, пия топла вода, суетя се, усмихвам се на небето, погалвам кучето, котките, паля колата, зъзна, отивам на работа. светофари и мъгла. тишина в собственото ми дъно. дъното на тялото ми, на ръцете, на пръстите на краката. 
денят. до колко омерзителен и скофтен от поредната сива жертва на сивото си и грозно ежедневие. аз поне съм черно-бяла. но не и сива. слагам си руж на бузите и искам да съм по-розова някак. дори само в моята глава. 
имам една мисъл за бягство, която е неотменна. сякаш единия ми крак е вързан за радиатора, с пет-метрово въже и просто не мога да помръдна по-далече от стъклената маса до вратата.
чета, чета... различни статии, публикации и се уверявам някак, че не съм сама. има и други, които усещат... цялата безкрайна плява и безсмислие. но всичко е като през запотен прозорец на кола. някак далечно, вече безкрайно спряло и неистинско. 
на фона на цялата мизерия се е стаила любовта. чака, все така. казвам и отново, че не и е сега времето, но взе да става нетърпелива. сутрините, в които си до мен са все по-меки и заплашителни. или ще се спася или доброволно ще му се предам.