I think of you in colors that don`t exist.

22.11.2012 г.

* * *

всичко е такова, каквото е. можеш да го промениш, но понякога просто не зависи от теб. самотата е илюзия. винаги си сам. илюзия, че някой ще те спаси от нея. животът продължава и след всяка счупена кана. и след всяка изпушена цигара, а аз вече съм на края на кутията си.
срещам хора, които ми трябват. спешно и буквално. разделям се с хора, които не ми трябват. мъчно и дълго.
"добре любов, бъди ми враг. така ми даваш шанс да ти затворя". това правя и аз. търпението не е силната ми черта. но ехтят в главата ми следните клишета, че водата всичко измивала и че когато се затвори врата, се отварял прозорец. ако имах малко повече способност за памет, по-мъдро щях да живея. или не?  и все пак, без да се надценявам, не съм направила и крачка назад или надолу. израствам като мушкато в саксия. и спирам, спирам, спирам да обичам с ушите си.
"ще запалим по любовна цигара, а в твоята ще има чеп." защо пък все в моята, питам се. а, да. за да можеш внимателно да го извадиш, а аз да кажа "бързам, обичам те".
живея в заблуди
с променливи настроения
и меки разочарования
живея сама
на края на самотата
между улица Любов
и улица Тревога
живея поносимо
по човешки
сложно опрестено
в истина
и в лъжа
в скорости
и паузи
живея
за да мога
да се събуждам
да разтягам сухожилия
да изпуквам гръбнак
да вкусвам вятъра
и горещото кафе
живея най-много
в минутите
когато мълчим
времето е спряло
и вселената е далеч
само ти
очите ти
ръцете ти
тишината на устните
и мекото дихание на съня
и утрото е
единствен свидетел
че сме живи
аз
ти
сутрините и кафетата, споделени с други, добиват смисъл. животът ми се връща в стария си коловоз. спокойно и хладно ми е, докато пия кафето и започвам деня си. правя грешки, но със сигурност не се връщам назад. никога. умея да изчезвам, сякаш не съм съществувала. няма ме. и няма да ме има.