I think of you in colors that don`t exist.

4.07.2011 г.

"падаш ставаш продължаваш"

естествено има защо да ме е....
... всичко онова, което се  е събрало под лъжичката и съдържа целия яд, болка, страх, нежност, копнеж, смисъл, самота, раздяла, разочарование, спомен, захарен памук, вафли, шоколад, сладолед, зеленя рокля, червени обувки, сняг, лято, пясък, лодка, весла, кола, пътека, язовир, море, море море.... хиляди цветни залези, няколко петъчни изгрева, чайки, цариградско в шест сутринта, в едната посока, после в другата и ръце, ръце, ръце.... няколко хиляди чифта ръце, едни изящни съвършени, други не дотам, малко груби, недодялани, но всичките красиви. едни ме държат леко зад врата, прокарват пръсти през косата ми, в таксито, в пет сутринта, някои ми сочат блузата, сякаш съм се изцапала, пък аз се връзвам на тази стара шега...всекипътвсекипът.... има такива които ме носят или ме дърпат, или ми удрят шамар - звънтящ с най-унизителния звън на земята или клатят заканителен пръст или ме завиват като с одеало, ей така ме предпазват от целия свят, после държат пръстени и букети, накрая ми махат за сбогом, през някое стъкло, запотено. клише...
сега?
някои не съществувате, защото аз не ви помня, други завинаги, ама от онова най-гадното завинаги, за което няма дума и няма път назад. завинаги във вените ми. залостени, заключени. там, където историята няма памет и няма време и няма мисъл и няма прошка. и е край, страшен и тъжен или хубав и леко грозен, но край истински и категоричен, от онези, които идват внезапно или с години, тъмно предсказани от някоя врачка или усетени на другия край на ноща, когато въздухът се спира на гърлото и се давя в съня си.
"падаш ставаш продължаваш" ... и няма край.
"Градът се превръща във Вселена, когато си влюбен в един от неговите обитатели"


приютяват те нощните стъпки на непознатите,
които следваш без мирис и разбиране,
без цел и посока, без мисъл и особена стойност.

има гласове, музика, лица, събития
хора, хора хора... пак си малка прашинка, въртиш се
като пени... между стените...
всичко е с причина, която вече не може да се улови
няма време, няма смисъл, няма никого
освен очите... в сънищата, безпощадни

тези дни, този град, безспирен  вятър
носи те на раменете си и те спуска от високо
с главата надолу
не мислиш за последствията, само тихо си представяш
алтернативните финали
филм
няма финал този филм

има ли смисъл?
да търсиш под дърво и камък
решенията на енергиите,
които се простират между ръцете на хиляди континенти

има ли смисъл... да завършвам тази строфа
диктуваща се безконечно в главата ми
в тази сива сутрин
в която се мъчи слънцето
да пробие облаците
както аз се мъча да си пробия път
през тунелите на сърцето ми