I think of you in colors that don`t exist.

9.11.2014 г.

да се пръсна, в мозъка си, дълбоко в кожата си, зад нея, зад слепоочията, вътре в гръбнака ми, да се пръсна, от болка от скука, от безметежност, от омерзения.
да се прекърша, от любов, от чувства, от лудост, от самота, от самовзиране, от листопада, ако щеш.
да се размъкна, както съм се сбрала, да се опустоша, да се самовглъбя, да изчезна, да се затрия, да се удуша, да се предам, да се измоля отново от Господ и от небето.
да стъпвам на пръсти, да моля на колене, да се самосъздавам и превръщам в облак, който плува в очите ти.

защото, мантрата е, че не мога да те накарам да ме обичаш, да ми се усмихваш, да ме искаш, да ме гледаш, да ми правиш кафе, да ме чакаш, да ме носиш, на гръб, ръце, рамене.
"леко, има стъпало!" слизам или се изкачвам, няма значение, ръката ти ме придържа.

но не мога. нищо не мога и нищо не знам. седя и пиша тъпото ти име и дори не мога да ти призная колко ми прилошава, когато те зърна с крайчеца на окото си.

последните няколко дни

 днес
лисицата спи в скута ми,
а аз
пиша монолог за нея
 
 сега
смачканият ми фасон почива
върху плещите на музиката

 щом
клавишите почукват, 
значи всичко е наред

 напоследък
се убеждавам
колко всичко е
на мястото си
и сякаш нищо не ме помръдва.

от скоро
близостите са сгушени
в нови приятелства

 сякаш
почивам, но
се приготвям за скок

 намествам се
на по-удобно,
заемам ли всичкото място
или пък правя малко за теб?

 спя
клепачите ми потрепват
събуждам се до усмихнати лица

 съвземам се
заемам се със себе си наново