I think of you in colors that don`t exist.

18.11.2015 г.

драматургия

като разрушени атоми се притегляме един към друг, за да се срещнем по средата на черната дупка в главите ни. тя поглъща света, поглъща телата ни, мислите и емоциите. заступорява някъде в началото на началата. и приклещва с мокри пръсти малките ни мозъци. никога не достигнали се и никога не прозрели краткия миг, в който можехме... или пък не....
затруднено дишане, комплекси, ден след ден... и ето, животът е все по-различен. искам да ти кажа нещо, но не зная дори какво. не зная какво искам от теб. повече от нищо е.  празен звук, съдържащ мътни спомени, неудовлетворени мисли, колебая се дали са били истина... но истината е несигурно понятие, което блъска рациото до степен на измислица.
твърде раними, твърде слаби, твърде заслепени сме. и утрото е толкова далеч, когато сме на ръба на нощта. животът не е фабулната метафора на вчерашните ни творби. в живота рядко има учител, а инициацията е забравена до следващия ден, когато започваш нов сюжет. и в него персонажите са други. и все по-измислени и все по-нереални. и ти се сливаш с тях, докато се питаш кой теб те е написал и в чие великанско въображение живееш.