I think of you in colors that don`t exist.

29.11.2011 г.

просто седя, мисля, скапвам се бавно, бълвам текстове, липсващи през последните месеци, сега дошли от неизвестното, отново. обхваща ме влага, студена и тъмна като времето навън, мрачни мисли пълзят бавно или бързо-влакове на душата ми. диктовка. поредна. едва ли ще е интересна за някого, но какво пък. после виждам, както едно време нечии думи, които напълно изразяват сегашното ми настроение. и не само сегашното. последният месец, обхванат в няколко прости думи, които дори не са изпълзяли под моята писалка.

и фразата няма смисъл пак звучи като камбана в главата ми. хубаво е. че се разпадам сама в депресията си. искам да ти кажа... че не го приемам, да ти го напиша, на челото, да го утвърдя с токчетата на обувките си по пътя към твоя дом. да го издълбая по всички плочки и павета, безкрайно и истинско като теб, да има твоето лице и твоите безкрайни ръце. но дали ще е истина? 
осезаемо усещам истинската чаровност на вълшебната картина, която съм  посадила в главата си. саксия пълна с цветовете от нашите срещи. раснали като бурени, непоглеждани от никого, избуяли, диви и разхубавени. стигнали сегашния момент.  просто вече лошото ми чувство, носи твоето име.  винаги, когато нещо не е наред, го кръщавам на твое име. обърнала съм перспективата.  and it feels like rain.

аз ти благодаря

благодаря ти, че правиш опити да ме стъпчеш с петата си, което ме кара да се чувствам жива. благодаря ти, че (не) се сещаш за мен, че (не) си съвършен, че ме караш да потрепвам тихо, когато (не) видя името ти изписан на телефона. благодаря ти, че те има, тук да ме вълнуваш, да повтаряш името ми, докато си вътре в мен. благодаря ти, че си тук и разказваш безкрайни 3д истории за твоя и моя свят. благодаря ти, че посипваш минутите със себе си, с желанието да ми се харесаш и да ме приютиш в живота си. благодаря ти, че толкова много искаш да си представиш, че съм твоето момиче и, че искаш и аз да си го представя. благодаря ти за безкрайните мигове на доволство и последните няколко изпълнени с тиха тревога. благодаря ти, че ме извади от смущението, от зимната ми преграда. благодаря ти. аз три пъти подред ти благодаря.

но това не е достатъчно. защото каквото и да правиш, през глава да се обръщаш и да се завърташ около оста си, да летиш в облаците за мен и заради мен, да ме носиш на крилата си и да сбъдваш безкрайните ми копнежи и мечти, да си неразумен и истински, да си неспасяемото мое аз, което търся от векове... каквото и да си, каквото и да правиш... не си него. нали...
но все пак благодаря. за това, че не си него, наистина. че ти не си той. защото ако два пъти го бях срещнала... едва ли щях да мога да го понеса.

17.11.2011 г.

Universe, show me more from my baby
cuz he's a master of science
he`s a freaking genius
he deserves all my orgasms

16.11.2011 г.

" казваш... "непрекъснато искам любов, а като ги видя влюбените и... бляк.." еми и аз също, да. завиждам им и не толкова.
къде са тези двама влюбени, които летяха като в картините на Шагал? къде е моята романтична представа? къде отидоха всички въздишки, които изпускахме цяло лято. къде отиде онова безкрайно желание за теб... за i`m stickin`whith you... cuz i`m made out of glue...
сънувах, че пиша текст, който включва само една дума и точка. ох. беше думата. ама ох, изпуснато като след тежка любовна нощ. ох. зад ъгъла е. онова, което ще посади пашкулите на пеперудите в стомаха ми. " 07.11.2011г.

"гладна, жадна. уморена, без глава. понеделник. мирише на сняг. а иначе е пролетно, на прага, на софийските улици все едно са цъфнали дърветата. илюзии. лудници. изненади. има ли още от онова чувство нанесено като удар в гърба, който те поваля и не те оставя да помръднеш под завивките, с тихото ох? "16.11.2011г.

няма и седмица отстояние във времето... ще взема да замълча съвсем...
често ме питат какъв цвят са очите ми
като че има значение цветът
единствено вглеждането има значение
в кого

като се опитвам да ги взра в друг
все ми се изпречваш насреща

снимка твоя
чорап забравен
смс отдавнашен
или твоя приятелка
все ще си намери причина
да ми обясни нещата за теб
хубава двойка били сме
имала параклис, щяла да ни оправи

двойка не сме били никога,
не помня да си държал ръката ми на улицата
и никога няма да бъда твоята,
онази, която посочваш от другия край на стаята,
на стар познат пред когото искаш да се изфукаш

гласът ти в телефона е без значение
целият ти си без значение
защото всичко заравям ден след ден
и се моля да не остане помен от дупката
моля се да  се прекрати, въпреки, че това е последното, което
някога съм искала

5.11.2011 г.

това беше годината на съучениците. не съм и предполагала какви ще ги свърша. наваксах си за пропуснатите години в училище. и то как.
вчера провесила крака от втория етаж на хамбара, с чаша вино в ръка, погледа зареян в свещите, размислих как всички други са без значение. единствено разказа за теб ме усмихва. и какво да го правя онова в мен? няма как.
може ли после да сънувам как зверски си повръщам червата?  отново да тегля чертата.

4.11.2011 г.

облекчение е да те познавам

вчера дълго потъвах у себе си. приютявах се всемирно. усещах един безплътен, постоянен страх пропил цялото ми същество.
мислих и чувствах безкрая. любим ми е. на теми сякаш.... " дали лесбийките не слушат винаги испанска музика?" или... "как черен котарак и жълто куче спят под навеса на плод и зеленчука." винтя това въображение. то пък се усмихва.
и чак днес стигнах до извода. "облекчение е да те познавам." истинско.

3.11.2011 г.

хралупа

ще си направя истинска хралупка
с рафтовете хиляди безбрежни
до тавана
ще има и писма, хартии, гирлянди,
стари радеа, плочи, акордеони,
на баба ми фустите и герданите,
на майка ти велурените чанти
и истинската положителна енергия
на един милион братовчеди

1.11.2011 г.

И извиках задъхана: "Смешно! Пошегувах се само в яда.
Той,  усмихнат спокойно, зловещо,
ми отвърна: "Не стой на студа."


      Ана Ахматова

                       
                        * * *

не е истина, не е истина, не е истина.
онова в корема, в гърдите
не е истина. не е истински.
друга реалност живеем. друга.
има една паралелна, в която
ти не ми казваш това, аз не го чувам.
там, не ми казваш нищо, просто мълчиш
усмихваш се, минават дните.
загледан на същото място.
константа.
нищо не се променя, не го искам така.
сънувам вълни.
казваш, че са промяна.
промяната е вътре в нас.

не прави този избор. остави избора да те избере. не казвай, че няма смисъл. има. винаги има начин да намериш малкото останало на дъното на чашата.

                       * * *

да вървя безпирно по празните нощни улици
да знам, че теб те има,
зад парапета на терасата
зад стъклата на прозорците

но не мога да те накарам да ме обичаш
и от тихата слабост ми се доспива

благодаря на воините за подкрепата,
за силата, дадена безмерно,
за чудесата, които споделят с мен
през един миг между деня и ноща
когато слънцето залязва зад сенките
когато е тихо и градът не се бунтува

остава силата на мълчанието ми
безпощадно като изгрева
и знанието, че каквото и да става
ще се събудя. някъде.